Франц Оберталер и Никола Зарич се срещат на една от онези типични сръбски сватби, които сякаш продължават до безкрай. Купонът е на макс, а „живата свирка“ – задължителна. Този неподправен и неповторим балкански дух се е запазил и днес, на сцената и в репертоара на тяхното дуо „Вила Мадалена“.
Австриец и сърбин пътешестват в света на музиката, преплитайки стилове и традиции от цял свят – от Бразилия и САЩ до Европа и Африка. По-важното е, че двамата непрекъснато надграждат развитието си като изпълнители и композитори, опитват се да преодоляват своите собствени граници, да ги разширяват и да стигат още по-надалеч в работата си.
Енергичен, ободряващ и многоцветен коктейл с аромата на свежест бе поднесен от „Вила Мадалена“ и на публиката на джаз феста в Банско – бразилско шоро, фламенко, танго, виенска класика и дори българска народна музика – без хаос и самоцелни миксове.
Франц Оберталер и Никола Зарич – за бразилското шоро и началото на тяхното запознанство, за моста между авторската музика и ритъма на Източна Европа, за любовта на Франц към българската народна музика и защо акордеон е инструментът, на който Никола винаги е мечтал да свири.
Има ли „Вила Мадалена“? Къде се намира?
Франц: Когато започнахме да свирим преди 15 години, открихме, че бразилската музика много добре ни импонира, особено бразилското шоро (Шоро или шориньо е първата оригинална бразилска градска музика, която се появава в края на 19-и век в Рио де Жанейро, бразилски музиканти започват да миксират европейски мелодии, афробразилски ритми и местна индианска музика, до 20-те години на 20-и век е основен стил в популярната музика, от който се ражда самба, а по-късно и боса нова – бел. а.). Това е по-ранната форма на самбата. Това беше нашето начало, след което свирихме с много бразилски музиканти и посетихме Сао Пауло. Там има район, който се нарича Вила Мадалена – средище, в което се срещат артисти и музиканти, за да свирят, танцуват и да се забавляват.
Хубаво, е че уточнихме, че това не е вила...
Франц: (Смее се – бел. а.) Не е вила. Затова и ние го изписваме с едно L. Но винаги в началото на нашите концерти се шегуваме че аз съм Вила, а Никола е Мадалена (Смее се – бел. а.).
Още по-забавно звучи историята на вашето запознанство – по време на сватба в Сърбия...
Никола: Да, един от моите приятели организираше сръбско-австрийска сватба. Искаха от мен да им направя програма, която да е микс от балканска музика, австрийска, джаз, поп и всичко останало.
Веднъж Чух Франц да свири джаз и веднага му се обадих, никога преди това не бях свирил с него. И така се събрахме – турски цигулар, аз от Сърбия, Франц беше от Австрия, имахме и словенски басист. Никой не познаваше станалите членове от групата. Бяхме като цирк. Правехме пет-шест часови програми без почивка – всичко беше една голяма импровизация. Това беше една от причините да започнем новия проект „Вила Мадалена“. Разбрахме, че много добре си подхождаме и това ни вдъхнови още повече.
Франц: Тогава започнахме да изучаваме различните стилове – бразилска, балканска, джаз. И ето ни сега тук, в България.
Изпълнявате и авторска музика. Лесно ли се прави мост между авторската музика и ритъма на Източна Европа?
Франц: Не е голям проблем, защото го правим постоянно, особено Никола.
Важно е да кажем каква е нашата музика, как импровизираме и как съчетаваме много стилове. Но, в края на краищата, ние търсим нашия уникален стил и звучене, което сме нарекли „Вила Мадалена саунд“.
Никола: Много е важно да се свързват различните стилове, но по-важното е да се знае, че всеки от нас има своето минало. Аз съм класически, а Никола е джаз музикант. Всеки от нас е професионалист в своята област много преди да се съберем заедно.
Като цяло, нашата програма е разнообразна. Франц е автор на много от парчетата.
Изпълнявате фламенко, танго и „виенски подправки“ – това ли е уърлд музиката за вас?
Франц: Свирим всички тези неща, но този път не ги представихме в България.
И, да, може би това е уърлд музика. Ние, също така, пеем текстове, които са доста хумористични, но според нас това няма да върви тук. Повече от песните ни имат много забавни истории. Но по-лесно ни е да говорим на немски, затова не бяхме много разговорливи на сцената в Банско.
По време на концерт случва ли се да промените това, което предварително сте намислили да изпълните?
Франц: Не. Винаги си вървим по списъка, но правим импровизации и променяме в движение самите парчета. Имаме си темата и структурата на самата композиция, които са водещи, но оттам насетне започва импровизацията. Никога не знаем как ще се развие самото изпълнение – и това е най-хубавото в джаз музиката.
Франц, Вие сте автор на Tiempo Jazz Nights? Какво представляват тези вечери и имат ли нещо общо със сегашните ви концерти?
Франц: Не. Това е нещо съвсем различно. Те се случваха в едно кафене, във Виена, което се казваше Tiempo. Там се правеха така наречените Jazz Brunch. В началото свиреха различни групи, а след това аз започнах да правя концерти. Получихме подкрепата дори от правителството – сумата беше малка, но достатъчна. Всички ние бяхме млади музиканти, защото това се случи преди 20 години. Канихме истински звезди да свирят с нас. По този начин, хем се получаваха добри концерти, хем ние се учехме.
Една от тези звезди беше Хуан Гарсия-Ерерос от Колумбия. Запознах се с него там, а 10-15 години по-късно свирих в неговата група.
(Хуан Гарсия-Ерерос, роден през 1977 г., е майстор на един специален инструмент – 6-струнна електрическа китара. Едва 17-годишен става част от Tampa Bay Symphony, свирил е с Елтън Джон и Шакира, а проектът му Normas е номиниран за латино „Грамми“. По-известен е с артистичния си псевдоним Снежната сова (The Snow Owl. През 2015 г. участва на джаз феста в Банско и на „Аполония“ в Созопол – бел. а.).
Франц, разбрах че сте имал идея да направите цял албум с българска музика? Какво стана с този проект?
Франц: Ааа, сещам се какво имате предвид. Всъщност, аз така и не направих този албум. Ще обясня... Първият ми албум излезе преди около 15 години. Към него имаше голям медиен интерес. Тогава ми дойде идеята да издам втори албум, повлиян от българските ритми, но така и не се стигна до него. Ако трябва да съм честен, аз дори написах две-три композиции със сложните български ритми в стила на джаза. Но така и не успяхме да ги запишем, а сега тези парчета вече не са актуални.
А как се появи интересът към българската музика?
Франц: Всичко дойде от един американец, който се казва Боби Ейви. Но това беше толкова отдавна, че ще ми трябва доста време за да си спомня подробностите. Боби и още един барабанист, чието име не мога да си спомня, имаха огромна любов към българската музика. Те ми дадоха страшно много записи с българска музика. Аз започнах да я слушам, но никога не съм имал възможността да я свири. След като се появи Никола, вече имам възможност да изпълнявам и тази музика.
Никола, Вие сте с акордеона от 7-годишен. Това ли е инструментът, на който винаги сте мечтал да свирите?
Никола: Винаги съм искал да свири на акордеон. В балканската музика, особено в Сърбия и Босна, това е почти национален инструмент. На всяка сватба или парти лидер на оркестъра е акордеонистът. Това е най-важният инструмент. Това беше и моята първа любов.
В моето семейство никой не свири на инструмент, аз съм първият професионален музикант. Баща ми имаше много приятели музиканти и винаги е имал отношение към музиката. Той беше много свързан със сръбските цигани във Виена. Това е една много голяма общност. Първият ми урок по акордеон беше в едно частно училище, по-късно получих и класическо образование.
И сега, покрай моя опит с големи музиканти, какъвто е и Франц, правя своите първи стъпки в джаза, уърлд музиката и други жанрове. Сега имам възможността да осмисля как свиря, как импровизирам и развивам своето ново отношение към музиката.
А дали сте от тези музиканти, които кръщават инструмента си и с конкретно име?
Никола: Марката е "Виктория" и това е достатъчно. Жена е (Смее се – бел. а.)
Има ли чувство, което не може да бъде предадено чрез акордеона?
Никола: Няма такова нещо. Всичко може да бъде изразено. Има милиони начини да се изрази което и да е чувство или емоция посредством акордеона.
Категоричен съм!
Можете ли, с едно изречение, да определите стила на партньора си в дуото?
Франц: Никола е женската половина в нашия дует. Той е Мадалена (Смее се – бел. а.). Но ако трябва да съм сериозен, в него има много енергия и това ми харесва. Той винаги има огромно желание да свири. В него има една голяма любов и способност да не взима музиката твърде насериозно, а като някаква игра. И когато изнасяме концерти, ние много се забавляваме, особено когато сгафим.
Никола: Франц обича предизвикателствата по всяко време. Той винаги се опитва да преодолее своите граници, да ги разшири и да стигне още по-надалеч в музиката. И това е нещото, което ни свързва, в крайна сметка.
