Определят стила си като турбосексфънк от рая – с намигване. Извън шегата, те могат да изпеят всичко и да превърнат в песен присъствието на всяка даденост около себе си. От прашинката върху компютъра и случайните срещи с разни индивиди до най-съкровените неща в живота на човек и проблемите, пред които се изправя. Крайният резултат е доказателство, че все още имаме шанса да слушаме чисто нова музика, която звучи и свежо, и смислено. Заслугата е на Анна-Мария Въртовска и Никола Симеонов. Два гласа, китара и Ставри – това сякаш е всичко, на което те разчитат – не само на сцената, но и по време на творческия процес.
Ани и Никола бяха сред участниците на джаз феста в Банско тази година, където заслужено отнесоха само добри отзиви. Заради безспорността на таланта, артистичното присъствие, лекотата, с която изпълват пространството около себе си и усмивката, идваща от душата на тяхното цяло – като дует и партньори в професията. И не на последно място – защото еднакво добре пеят и на английски, и на родния си език – което не може да се каже за много български изпълнители. И защото са пример, че за да правиш хубава музика, трябва да умееш да летиш, но не в облаците, а в космоса на собствените си възможности. Трябва да бъдеш смел, но не безрасъден, и да кипиш в идеите си, без да се губиш в тях.
Анна-Мария Въртовска и Никола Симеонов – за участието на джаз феста в Банско, за третия член на групата – Ставри, за творческата ревност и защо артистът трябва да имат 1001 групи. Как се прави песен по смеха на Анна и защо имат английски кавър на „Камъните падат“.
На джаз феста в Банско пяхте на сцена, наречена „Млади таланти“. Това обижда ли ви или ви ласкае?
Никола: Странното е, че нито сме млади, нито сме някакви таланти, нито сме джаз. Но ни поканиха, ние откликнахме и беше прекрасно.
Анна: За мен също беше много вълнуващо, тъй като аз съм дете на фестивала. Буквално съм израснала покрай него и е невероятна чест да пея тук, макар и на малката сцена. Това е крачка нагоре за мен.
Като ви гледам на сцената, имам чувството, че сте стари пушки. Млади сте, но с достатъчно голям опит.
Анна: Ние работим заедно от седем години и дори се шегуваме, че делим един мозък. Изключително близки сме, като брат и сестра. Аз, като го погледна, той вече знае какво си мисля.
Никола: Когато сме заедно на сцената, аз се усещам като плувец във вода – много естествено и много спонтанно. В същото време, не знаеш вълната къде точно ще се разбие на морския бряг...
Анна: Много зависи от публиката – как връща тази емоция.
Никола: Но дори публиката да не е толкова отворена в първите минути, ние даваме най-доброто от себе си – за да я разчупим и разтанцуваме, и да я разсмеем.
Казвате, че сте един мозък, но аз специално помолих на това интервю да присъства и третия член на групата – Ставри, а той липсва...
Анна: Ставри спи. Той е неизменна част от нашето трио. Без него нещата няма да са същите.
Никола: Това е машинката, която папагалски прави нашето представление специфично... Ставри ми помага на 80 процента и на 20 процента ми пречи, когато реши да прави номера... Както е с всяка техника.
Макар че, на пръв поглед, сме само два гласа и китара, звуците, които тази машина наслагва, създават усещането за оркестър – бийтбокс, бас, хармонии, китарни сола... Така че с него е много забавно.
Анна: Още по-забавно е, когато Никола ме разсмее на сцената и го запише с лупъра, а след това направи песен по моя смях. Случвало се е неведнъж.
Как се прави песен по смеха на Ани?
Никола: Прави се на секундата.
Текстовете ви са шантави. На един дъх ли идват или седите и ги мислите?
Анна: Моята музика идва след нещо преживяно или нещо, което ме е впечатлило. То просто трябва да излиза от мен. Текстът и музиката вървят заедно и се появяват, когато имаш нужда да махнеш нещо от себе си. Затова повечето ни песни са с по-тежки текстове. Защото артистът се вдъхновява от мъката. (Смее се – бел. а.)
Никола: Аз лично не се вдъхновявам от мъката. Възприемам я като някакво изпитание за човешката воля и за силата на човешкия дух, и за това, че реално човек може да бъде над всичко, стига да иска. Може да преживява света по съвсем смислен и свеж начин. С текстовете, които пиша, се опитвам да предам това на хората.
Понякога текстовете се появяват буквално от въздуха – все едно се закачаш за някоя радиочестота. Друг път се появява само първата нишка и трябва да изплетеш останалото... Различно е.
Как стана вашата среща, кой на кого първи се яви?
Анна: Запозна ни наш общ приятел, който организира фестивал. Когато чух песните му, инстантно се влюбих в тях (Смее се – бел. а.)
Никола: Инстантно като кафето.
Анна: След това ме поканиха да пея на морето, но аз сама съм безпомощна.
Не владея нито един инструмент толкова добре и го попитах дали иска да направим тези участия заедно. И той се съгласи. И всъщност така започнахме заедно. Първият ни концерт беше в Бургас през август 2016 г.
Между вас има ли творческа ревност?
Никола: От моя страна – не.
Анна: И от моя страна няма.
Никола: Творците трябва да имат 1001 групи, ако могат – за да се развиват във всякакви посоки и затова не бива да се ревнуват. Ако се ревнуват, трябва да е само в градивна насока, тоест да се бутат един друг.
Анна: Аз съм най-големият фен на Cool Den.
И на двама ви предстоят премиери на нови албуми – дебютен за Анна и втори за Никола с Cool Den. Кога да ги очакваме?
Анна: Първата песен от моя дебютен албум – New Orleans Blues, се появи, когато бях на 18 години, по време на един младежки фестивал. По-късно написах още три песни. След като срещнах с Никола, и песните започнаха да се нижат една след друга. След седмата реших да запиша албум. Кандидатствах по един проект за млад автор, който беше одобрен от „Мюзикаутор“. В момента кипи процес на работа в студиото. Надявам се, да сме готови до края на септември, а след това и да го представим.
Никола: Вторият албум на Cool Den трябва да излезе в началото на октомври.
С какво се изненадахте един друг за последно?
Никола: Две неща ще кажа. Докато свирихме в Банско, в паузата ѝ казах, че не искам да свиря една конкретна песен. Но тя на сцената ме постави пред свършен факт, като просто обяви на публиката, че ще изсвирим точно тази моя песен.
А иначе творчески ме изненада с едно свое парче – Station Unknown, което ще бъде и заглавие на нейния албум. Показа ми го преди половин година и наистина ме остави без думи – с дълбочината, и текстово, и музикално. Бях много впечатлен... И това ми е нейната любима песен.
Анна: Благодаря ти, Никола. Аз наистина се чудя какво да кажа, защото Никола е толкова random човек и постоянно ме изненадва с нещо ново – било то творчески или с остроумието си.
Никола: Random е случаен на английски. (И двамата се смеят – бел. а.)
Анна: Да, да. С него на сцената никога нямам представа какво ще се случи. Въпреки че се познаваме толкова добре и мислим по един и същи начин. Само като му видя дяволития поглед, знам, че трябва да съм готова за всичко (Смее се – бел. а.). Абсолютно всичко мога да очаквам от него. И все си мисля, че не може да ме изненада, но той продължава да го прави.
Последната творческа изненада от него е песента „Тази земя“ (Анна запява „Като кръв която попива в пръстта..." – бел. а.).
Никола. Това е пилотната песен от предстоящия албум на Cool Den .
А защо направихте кавър на „Камъните падат“ на английски език?
Анна: Нека Никола да отговори на този въпрос (Смее се – бел. а.).
Никола: Мисля, че хуморът е царят на всичко. Няма проблем, който хуморът да не може да разреши. Ние, също така, искаме да покажем богатството на българския език през очите на някой друг език. И как някакви турбофолк класики биха звучали, пречупени през призмата на грънджа, примерно. Всеки път този кавър има различен дух.
Всеки път го правим в някакъв тежък трип хоп вариант, на който хората откликват по много интересен начин. Обикновено се смеят на това парче или просто си тръгват. но на един от последните ни концерти – в Синеморец, ръкопляскаха. Явно има пазар за този тип творчество (Смее се – бел. а.).
