Очакванията към него винаги са големи. Като от среща със свръхчовек и извънземна сила, която има връзка и с театъра, но и с Бог. Той се смее и смехът е първият и най-чист филтър, през който минават думите му. Думи, които правят омотания от комплекси свят малко по-поносим, диалогичен и дори приказен. Думи, изстрадани с жаждата да търсиш смисъл дори, когато той е невъзможен.
За Мариус Куркински времето сякаш е спряло – но не, за да не може да измерва годините, ролите и постановките, а за да опази светът на съвършения театър. За да не може да размие границите между театралното и божественото, между черното и бялото, между горе и долу, между вчера и днес...
Кой е последният филм, на който е плакал? Кой свой сън би режисирал? Кой, какво и как го вдъхновява? Тъжен човек ли е? На кого за последен път е подарил цвете? Какво чете преди да заспи? Кое е неговото лично Евангелие? Какво пише в своя дневник? Въпросите могат да бъдат още по-лични и дълбаещи душата. Грях е да дълбаеш душа, разкъсвана от съмненията, които всеки от нас би трябвало да има – за да върви напред. Така, както и самият Мариус е поел – напред към миналото, без „задни“ мисли за бъдещето и с ясността, с която само той може да види някои проявления на божественото около нас.
Малцина са като него – успяват да стигнат и да говорят с Бог чрез всекидневнието, което при Мариус се нарича театър. И защото почти винаги естественият подбор в изкуството е безпощаден.
Мариус Куркински – за „Засукан свят“ и „Двубой“, за обожанието и подражанието, за естествения подбор в изкуството, за следпремиерната депресия и/или еуфория, за „взаимната човечност“ между актьорите и публиката, защо факторът време не е валиден за човешката душа, за срещата с Лили Иванова и участието в клипа на Боро Първи, за извинението и прошката, и за истинския смях.
Г-н Куркински, „Засукан свят“ вече е на голям екран. Какъв е Вашият личен призив с този филм, който може да се определи като магически реализъм?
- Да. Аз също така го формулирам – като магически реализъм. Моят личен призив е ние, българите, да се обърнем към спомена за нашия изминал 20-и век. И да си припомним конкретно хората, които обичаме, и които ни липсват от там. Това са нашите родители, нашите баби, нашите дядовци, нашите прадядовци.
Моят личен призив е за това – да се върнем там, да се върнем при тях, при спомена за това как те живееха, при това какво са ни разказвали, при това колко неща са преживели – колко войни, колко смени на властта. И колко съхранени бяха в старините си и запазени като хора. Това на мен ми се вижда направо необяснимо.
Аз, например, помня моите предци. Те имаха една изключително сериозна, мъдра и достойна старост, която, за съжаление, после от прехода беше покварена. Те се превърнаха в пенсионери, които трябва да бъдат погубени. Това е много лично мое преживяване. Искам да направя конкретен спомен за моя дядо, за моя баща и за мен.
Във филма играя три възрасти – младост, зрялост и старост. Себе си виждам в младостта, в зрелостта виждам образа на баща ми, и в старостта – дядо ми. От тях тримата правя за себе си – като актьор – един художествен образ. Разбирате, че това е нещо много съкровено. Самият Хайтов много иска да си спомняме миналото и достойнството на тези хора.
Заглавието „Засукан свят“ е казано преди много години, така че нищо ново под слънцето. Светът винаги ще бъде такъв, важно е вътре в нас да започне това разсукване и развързване в нашите души...
Вашата среща с Хайтов досега беше на сцената, в театъра, с „Черното пиле“, със „Сътресение“. Вече имаме Хайтов на кино. Успяхте ли да пречупите неговата мъдрост през камерата така, че да стигне до зрителите по начина, по който Вие искахте?
- Това значи да кажа дали съм успял да направя добър филм... Самооценката е важно нещо... Спрямо замисъла ми на филма, който беше започнат със сценариста Емил Бонев през, за съжаление, далечната вече 2015 година... Мисля, че замисълът е изпълнен почти на 75 процента, което не е малко. Но това го казвам аз като режисьор. Зрителите могат да решат друго. Най-важна е оценката на зрителите. Може би след година ще стане ясно какво се е случило с този филм.
Толкова ли продължава процесът на узряване за един филм?
- Мисля, че да. За един филм ще стане ясно дали той ще бъде запомнен или не. Може и да не съм прав. Може да са необходими повече години... Но затова, че съм сега жив и, ако Бог ми даде живот и здраве да преживея тази година, за мен ще бъде достатъчно да разбера какво е станало с филма.
„Целият Мариус е едно огромно око – непосредствено от гръдния кош. Око на тайновидец, напрягащо се да стане око на очевидец“. Думите са на Касиел Ноа Ашер от декември 2011 г. Коя беше причината това око да се обърне към Вазов, който пък е очевидец на едно друго време?
- Това е един от българските будители. Аз обичам българските будители. Много се опитвах да търся съвременни автори, но всичко ми се вижда прекалено агресивно. Всичко по новините и в интернет като че ли е по интересно от това да накараш и в театралния салон българинът да гледа отново българското си съвремие.
Искам хората да се връщат назад във времето и да се види, че факторът време не е толкова валиден за човешката душа. И че през 1891 г. България е била в същите колизии, и то много скоро след Освобождението, и след тази сила на Възраждането. Много скоро след това се появява зловещата корупция, за която говорим и днес, тормоза на народа, тормоза върху обикновения човек, насилието върху неговия труд и върху неговата чест... Всичко това Вазов го описва в „Двубой“. И ужасът е, че много скоро той пише „Новото гробище на Сливница“, където казва „Българийо, за тебе те умряха“... Скоро, за същите българи, той написва една толкова ужасяваща и направо обиждаща и осмиваща ги пиеса... Как така толкова бързо се пречупват нещата? Къде е отишло всичко това свещено отношение към живота, не само към родината?...
Затова отидох там, защото все едно четях съвременен текст, но написан преди толкова години. А това е много хубав урок за зрителя. Той си казва: „Възможно ли е ние толкова да не се променяме?“... Това стряскане и този шок, който е задължителен в изкуството – той помага.
Това е, което помага в изкуството – шокът, че човечеството е същото и че ние сме същите неблагодарници.
Освен това, пиесата е добра. Исках да покажа колко добър автор е Вазов, и то в различни стилове.
Аня Пенчева е единствената актриса, участвала в същото представление, поставено в Народния театър от режисьора Николай Ламбрев през 1999 г. С нея работите за първи път заедно. Тя сподели, че за нея е чест да има в биографията си спектакъл, режисиран от Вас.
- Много ѝ благодаря за тези думи. Това е легенда в българското кино и театър. Избрах я, защото тя много подхожда за тази роля и за решението, което имах. Освен това, исках да работя само с трупата на Народния театър, без външни актьори.
Когато работя с артисти, това е един процес, който аз не знам с какво съм го заслужил... Защото аз откривам всички тези хора и ставам с тях много близък –по един приятелски начин, но не в личен план. На мен това ми е забранено още от ВИТИЗ и преди това – никога да не се смесва личния живот с работата.
Ние станахме много близки, повече от приятели. Обиквам ги и те остават завинаги в сърцето ми...
Останах много изненадан от професионализма и от характера на Аня Пенчева, от нейния тренинг на актьор. Малко са артистите с такъв тренинг и с такова име. Аз просто много я заобичах. Повече от това какво да кажа... Освен че върши много сериозна работа в представлението. Тя и Албена Колева са единствените жени с толкова опит в театъра, всички други са много по-млади. И сега, като говоря за тях, се вълнувам, и се радвам, че това чувство е останало в мен, и че не ми е закоравяло в сърцето по отношение на театъра...
В спектакъла има немалко млади актьори. Аз лично съм впечатлен от играта на Павел Иванов като Драгалевски и Ирина Митева като Амалия.
- Павел като че ли успя да избухне истински и да стигне до актьорско дуенде в ролята си, и да направи образ. Не играе себе си, а създаде друг човек, друго същество. Ирина Митева също е съвременно мислещ човек. Тя много предлага, много мисли и виждам, че наистина гори в работата... Но не искам само да ги хваля, а да изтъквам професионални качества и да запалвам страстта в младите актьори – да не униват, а да си вършат работата както трябва.
Актьорите Ви обожават. Опитвате ли се да ги предпазвате от това да Ви подражават, обожавайки Ви – като актьор, режисьор и личност?
- Много хора са ми казвали, още като млад режисьор, че актьорите ме имитират. Ами кого да имитират? Някой друг режисьор ли? Те не имитират мен...
Аз съм маниак в театъра, няма какво да го крия. Подготвям се много за пиесите си, виждам предварително образите и предлагам много сериозни решения и режисьорски анализ, който неизбежно е мой. Това съм аз като човек. И изпълнявайки го, те няма как да не попият моята мисъл. Което в случая за мен е белег за добре свършена работа.
Аз вече се радвам, когато излизам от театъра и пускам по едно ухо какво говорят хората. Радвам се, когато разбера, че хората виждат част от мен в актьорите. Това означава, че те са добри актьори и са внимавали в работата си. Аз съм едно разпознаваемо мислене в българския театър и изкуство. И мисля, че това няма да попречи на никого. Няма да навреди на характера на когото и да било. Защото, видя ли, че стане патологично, ще го прекратя насилствено.
Докато гледах „Двубой“, си мислех как сценографията провокира Вашите творчески търсения?
- Това е много важно. Аз никога не оставям сценографа да дойде и да каже: „Ето това е сценографията“. Защото така не се работи. Режисьорът и сценографът трябва да работят много преди сценографът да предложи своето решение. Режисьорът трябва да даде задачи на сценографа, заедно да мислят за материята на спектакъла, за отношението на материята към текста, да открият най-подходящата среда, да открият най-подходящия въздух за текста, да няма излишна материя, излишно натрупване, излишна тежест.
С Никола Тороманов работим заедно близо 20 години. Преди да се случи окончателното решение, ние прекарваме изключително много часове заедно –
отхвърляме, отхвърляме, отхвърляме и стигаме до наистина най-чистото решение. В случая то е едно сценично пространство, със своите маршрути, по които актьорите трябва да вървят.
Любен Гройс има един много хубав израз – декор с възпитание. Това е много ценно и казва всичко.
Неизбежна ли е следпремиерната депресия?
- Преди време за мен беше неизбежна, тъй като много се вълнувах. Сега се вълнувам не по-малко, но за първи път си позволявам и да играя, и то тежки спектакли – и „Мариус 50“, и „Черното пиле“. От 2001 до 2006 г., когато поставях, аз не играех. Никога не съм съчетавал двете неща. Вече ми се налага бързо излизане от нездравата еуфория. Вече тренингът ми изисква малко повече суровост, малко по-голяма стегнатост и по-малко разглезеност в тази посока.
Кога за последен път имахте следпремиерна еуфория?
- (Смее се – бел. а.) Естествено, след „Двубой“. Ние репетирахме в ситуация на ковид и всичко беше много строго – с маски, разделени и почти не се познавахме. Тъй като аз не познавах актьорите, не бях работил с тях.
Когато се свалиха маските, когато дойде осветлението, когато вече имаше публика, нещата някак си избухнаха и всички видяха, че представлението се е получило. И много му се зарадвахме.
Освен това, на датата на третото премиерно представление, на Пламен Димов (Един от актьорите в „Двубой“ – бел. а.) му се роди син. Нямаше как да не се изпадне в една абсолютна лудница, радост и благодарност.
Като си говорим за еуфория, много ми се иска да Ви върна към 1991-92 година. Мая Новоселска е Жулиета, Вие сте Ромео, а Кръстьо Лафазанов – дойката. Ще съм доволен да ми разкажете какъвто и да е спомен от този забележителен период...
- (Смее се – бел. а.) Теди Москов е един много голям български режисьор. Той е епоха в българския театър. Аз бях гледал неговото представление „Фантасмагории“, когато бях в първи курс. Във втори курс той ме покани да играя Ромео в „Ромео и Жулиета“, което за мен беше нещо изключително. Той направи наистина изумително представление. То беше като клип за ренесанса, както само той може да го направи. Малко грубо ще прозвучи, но бащата на Жулиета беше шадраван, майката беше статуята на Дали с чекмеджетата и от тях вадеше заповеди и четеше какво трябва да направи.
Всяко решение беше тедимосковско, и то много добро. Кръстьо беше изумителен като дойката, Мая беше невероятна, а аз бях много млад и не можех да се впиша толкова в тяхната гениалност, защото те са гениални артисти. Като че ли не бях на тяхното ниво... Но съм много благодарен на Теди Москов за всичко, което е направил за мен, и много го обичам.
През 2013 г. говорите за кланове на бездарници в театъра. Бездарници може би винаги ще има, но докога те ще диктуват нещата и в изкуството?
- Не съм бил в добро състояние, за да си позволя да говоря такива неща. Държа да кажа, че сега се срамувам от това изказване.
Тогава репетирах „Сънят на смешния човек“ на Достоевски. Да, редно е да съм бил в това състояние. Знаете, при Достоевски всичко е едно тотално изобличаване на човека. Това представление беше скок в черна бездна. И може би затова съм разсъждавал така... Не може да се говори така за колеги, защото актьорите вече са по на себе си, и се усещат кога стават и кога – не.
Човек не бива да се мисли за талантлив. Това е грехота.
Това да се дава път на бездарници или на лъжци, или на едни и същи хора, примерно, в политиката, има ли връзка със състрадателността на българина, за която говорите.
- В театъра, както във всяка една институция в България, се случва да се дава път на хора, на които не бива да им се дава път. Аз това го виждам. Но сцената и изкуството са безпощадни към тези хора. И няма какво да се говори. То просто не се получава. Просто публиката казва „Не!“. А когато публиката каже „Не!“, ако ще и професор по не знам какво да дойде да каже „Да!“, няма как да станат нещата.
На хората им омръзва чалгата в театъра. И тя изчезва. Така че естественият подбор в изкуството е безпощаден.
Казвате, че е много зареждащо, когато се получи „взаимна човечност“ между актьорите и публиката. И в живота ли е така, ако говорим за „театъра на живота“.
- Аз избягвам да говоря за театъра на живота, защото разделям нещата. Когато изляза от театъра, вече няма театър. Всичко друго вече е природата, сътворението... Няма театър.
Избягвам лицемерието, доколкото мога, и избягвам да се преструвам, макар че сигурно го правя. А театърът на живота е по-скоро болка и е наказание да го има, и да си принуден да участваш в него. За съжаление, на много хора в съвременна България им се налага. Това означава, че служиш на суетата. Трябва да се борим срещу това.
Макар че може в театъра на живота да има нещо интересно – ако е хубав този театър и ако е между хора, които се обичат. Не знам... Това сега ми хрумна... (Усмихва се – бел. а.). Да не сме пък чак толкова в реалността и в живота, да си създаваме малко образи, да си създаваме малко режисьорски решения един на друг (Смее се – бел. а.). Важното е да има хубава сценография и добър автор, и да са добри актьорите...
Освен неочакван мартенски сняг, какво друго може да Ви оправи настроението?
- (Смее се – бел. а.) Явно, знаете, че много обичам сняг. Настроението може да ми оправи и един такъв въпрос като предния, на който винаги съм си мислил, че има един отговор. И, ето, че по време на интервю откривам, че отговорът е друг...
„Там дето ветрове веят, сребърни клони люлеят“. Какво успя да Ви върне към музиката? Кой вятър донесе това вдъхновение и разлюля тези шест строфи?
- Това си е връщане в музиката, защото Боро е много умно момче и текстовете му не са случайни. Той ме върна в музиката. Това за ветровете си го пееше дядо ми. Аз предложих на Боро този текст. Идеята е както с филма – да не забравяме предците си, не само в молитвите си, но и в живота.
Знак за какво е това сътрудничество с Боро Първи?
- Знак трябва да се търси. Знак за разбирателство, за толерантност към другия
и за това да приемаш другия, особено, ако харесваш какво прави.
А не е ли и знак за връщане към музиката?
- Все още не, защото прекалено малко е изпълнението ми вътре. Той ме кара да продължа напред и аз ще го направя, живот и здраве. Но все още искам да намеря стила. Още съм прекалено в „Мариус 50“, а там се разкъсвам сред всички периоди от живота си, буквално става шизофрения....
Предишното Ви участие в клип на друг е изпълнител е в „Ти не си за мен“ (2012) на Лили Иванова. За мен това е феноменално сътрудничество – между имена, които всички обичат...
- Аз също много обичам Лили. Не може Лили Иванова да те покани в клип и ти да кажеш „Не!“. За мен беше много интересно какво ще се получи, защото до този момент аз я познавах само като изпълнител и професионалист. След това станахме вече и приятели. Това е един от хората, които идват на моите представления...
Тя се занимава с това да ходи, да гледа младите хора. Ходи на театър.
След това споделя отношение. Ето това е артистът. Това движи хората.
Това е доброто. Това е човешкото отношение...
По-късно, специално за нейния концерт в „Арена Армеец“, записах едно стихотворение на Мартин Карбовски, което според мен се получи още по-добре. Така трябва да се отнасят артистите и хората един към друг.
След като гледа 100-тното представление на „Дамата с кученцето“, Крикор Азарян Ви казва: „Не се старай на всяка цена да те разбират. Остави някаква тайна в себе си, която да не стига до публиката“. Има ли още тайни, които да стават за разбулване?
- Това е много голям съвет и аз го пробвах още на следващото представление. И малко се прибрах. Започнах да си пестя малко енергията, малко повече да я прикривам... Усетих, че като го правиш, започва изострянето на търсенето и от другата страна. И това е полезно. Публиката започва повече да те търси. Започва повече да иска да вниква. Но за тази цел трябва да си я докарал до това състояние. Така че това е опасен момент. Ако съвсем решиш да скриеш всичко от публиката, тя просто няма да се занимава с теб. Нещата трябва да са на ръба – да дадеш много, за да остане някаква тайна...
Но съветът на Коко дойде много навреме, защото аз бях тръгнал наистина да се разкъсвам на сцената. Което може да бъде отблъскващо...
Помните живота си по представления. Понякога имал ли сте чувството, че това е само едно представление или че се случват твърде много представления по едно и също и време?
- Не. Не е едно представление. Имам спомен за всяко отделно представление, за всеки отделен спектакъл като решение. Не е едно произведението, а са отделни художествени произведения. Не може да бъде един общ хаос и емоция. Трябва да бъде отделно, постигнато художествено произведение. Това иска публиката, а не някаква неустановеност, която да представяш за театър.
„Аз се смея ей така, все едно е тик. Няма нещо, което да ми е истинско смешно“. Винаги настръхвам, когато се сетя за тези Ваши думи от 2015 г. Бихте ли продължил изречението...
-...освен, когато гледам филм на Чаплин.
Скоро ми се случи да се върна към него. Бях го позабравил. Бях забравил какво е големият комик, който да не те натоварва с трагедията, която неминуемо носи със себе си. Но те кара, когато го гледаш, да избухнеш в смях. И този смях е сърдечен, а не коремен. То е радост от съществуването. Ето това е Чаплин. Това е смехът. Нищо друго не е смях, освен Чаплин. Всичко друго е наистина тикове и кривене на физиономии от безпомощност.
Последният ми въпрос е свързан с преживяване от наистина далечната 1993 г. Тогава играехте в т. нар. Младежки клуб на НДК. Представлението започна, но на 20-ата минута залата изведнъж потъна в мрак. Никой не знаеше какво се случва. След известно време осветлението се „върна“ и Вие с „театралния“ си глас казахте, че трябва да започнете отначало. За публиката тези повторени 20 минути бяха истински бонус. След спектакъла аз дойдох при Вас и получих автограф, на който пишеше: „С извинение за гафа, Даниел“.
- Хубав автограф. (Смее се – бел. а.) Надявам се, гафа да не е било представлението...
Не, разбира се... Но да завършим с това – кога последно се извинихте за гаф?
- Правя го с актьори, ако съм объркал задача в представлението и го видя по-късно. Извинявам се за това. В момента се опитвам да го правя и в личните си отношения, където съм правил гафове. Но то не е извинение, а по-скоро искам прошка... Вече това е по-важното, като че ли. Прошката.
Е, ако залея някого с вода или ударя, без да искам, разбира се, че ще се извиня. Защото това е гаф. Но сега по-скоро не е време за извинение, а за искане на прошка – и от човек, и от Господ. Но те стават по различни начини – единият е в живота, а другият – в църквата, където си има строги закони как трябва да се случи – чрез свещеника, който те води.
