Той е виртуоз на китарата, виртуоз в разказването на сладкодумни истории и в умението да впечатлява – не само на сцената, но и извън нея. Концертът на Билал Караман и саксофонистът Бариш Артюрк бе сред акцентите на джаз феста в Банско тази година. Още по-вълнуващ и вдъхновяващ бе блясъкът на това представяне след като на сцената се появи Иво Папазов-Ибряма.
Безапелационно свръхдаровитият български музикант от световна величина бе специален гост на турските си колеги – за една незабравима джаз интерпретация на „Хубава си, моя горо“. Естествен бис след нея бе огненото надсвирване за китара, саксофон и кларинет.
Билал Караман – за срещата си с Иво Папазов, за мануш музиката, за интересното си минало, за лицето на турския джаза и лицата на Истанбул, за африканските му концерти и защо позира гол с китара в ръка.
Никога до този момент не сте свирил с Иво Папазов. Защо избрахте него за концерта си в Банско?
- Надявам се да не ме помислите за голям сноб, но аз много бързо и лесно мога да преценя кой е велик музикант и кой – не е. И тук не говорим само за джаза, а за музиката изобщо. Трябват ми 30 секунди да чуя как някой свири на саксофон, за да преценя що за музикант е.
Когато чух Иво Папазов, ми трябваше съвсем малко време, за да осъзная, че той наистина е изумителен и изключителен. Аз дори не си спомням кога за първи път чух неговата музика, но винаги съм знаел за него. Аз по принцип се интересувам от българската музика, защото съм много любопитен човек и винаги искам да знам повече.
Аз не съм циганин, но свиря тази музика, която наричат мануш. Затова и моят албум се нарича Manouche a la Turca (Мануш по турски – бел. а.). Тоест, аз правя тази френска циганска музика по един турски тертип.
Този проект е от 2018 г., но го замислям още от 2008-ма. Изобщо, аз съм такъв човек – идва ми някаква идея, после я оставям да отлежи, след това започвам да я подготвям бавно, и я реализирам, когато дойде моментът.
Така се случи и с циганската музика, покрай която започнах да свиря с много кларинетисти от ромски произход – виртуози, които могат да импровизират. Затова избрах Иво Папазов. И се надявам той да свири в моя следващ мануш албум.
По време на концерта направихте впечатляваща импровизация върху „Хубава си, моя горо“. Знаете ли, че това е една от най изпълняваните песни от чужди музиканти, които гостуват в България?
- От екипа на Иво Папазов ми предложиха различни песни. Първоначално ми се стори, че тази песен е много бавна и тъжна, а аз исках нещо много по-динамично. Но по-късно се върнах отново към „Хубава си, моя горо“ и се поинтересувах за нея в YouTube. Освен това, разбрах, че всички българи обичат тази песен. След като чух различни изпълнения, постепенно я научих и дори сега мога да я изпея. После се научих и да я свиря.
Музиката, която правих преди мануш джаза, беше точно такава – разплакваща, трогваща и баладична. Затова реших че точно тази песен ще бъде като контрапункт на цялата ми програма. И почти съм сигурен, че дори Иво Папазов не е слушал толкова версии на „Хубава си, моя горо“, колкото мен (Смее се – бел. а.).
На концерта обаче не пяхте?
- Не, аз никога не пея А и не бихте искали да ме чуете как пея (Смее се – бел. а.). Опитвам се да пея чрез китарата си.
Определяте стила си като уникален близкоизточен подход към китарата в джаза.
- Това е нещо, което казах, когато бях доста по-млад и когато знаеш, че трябва да има едно хващащо изречение. Сега, като се замисля, всъщност Истанбул не е толкова близкоизточен, отколкото на предела между Европа и Азия. Така че моят подход е по-скоро турски или истанбулски, и е мултикултурен – както самият град Истанбул. Такъв е и моят подход към музиката.
Има ли турският джаз лице и как изглежда то?
- Това е тема за дълъг разговор. Преди десетина години написах един манифест, в който поставих под съмнение съществуването на явлението турски джаз. Тогава доста хора скочиха срещу мен и казаха, че обяснявам моята собствена музика, което не е общовалидно за джаза.
Ще посоча само двама от моите учители – Еркан Огур (Турски музикант, роден през 1954 г., композициите му съчетават турски фолклор и класическата музика с традиционна старинна музика; през 1976 г. създава класическата фретлес китара – китара с гриф без прагчета – бел. а.) и Айдън Есен (Турски джаз музикант, роден през 1962 г., свири на пиано и синтезатори – бел. а.). Това са лицата на турския джаз, които отвориха много врати за мен и за много мои колеги.
А Какво провокира написването на този манифест, защо го направихте?
- Защото съм луд (Смее се – бел. а.). И сега настръхвам като се сетя. Защото това е един много голям разговор, свързан с това кои сме ние – турците, каква е турската култура и каква е турската история. Защото, ако сега Ви попитам какво е за Вас турската музика, какво ще ми отговорите? Може би, Таркан или нещо друго. Много е трудно да се даде еднозначен отговор.
В Турция има доста голям конфликт и по отношение на това какво е джаза.
(В разговора се намесва Барил Артюрк, саксофонист, който свири заедно с Билал Караман – бел. а.): В Турция все още много малко хора разбират, че джазът е дошъл от улицата. Те го възприемат като лукс и като изкуство за сноби...
(Билал Караман продължава – бел. а.): Нека да Ви дам няколко примера. През 1923 г. е един от пиковете на джаза и времето на Армстронг (Луис Армстронг (1901-1971), американски джаз музикант, тромпетист, вокалист, композитор, наричан кралят на джаза и суинга - бел. а.). В края на 40-те и началото на 50-те години най-голямото име е Антониу Карлус Жобим и всичко отива в Бразилия, тогава говорим за боса нова. Оттам-нататък джазът се разраства в различни посоки. Една от тях е музиката на Джанго Райнхард и неговият мануш джаз. Някои все още твърдят, че това не е джаз, но за мен е.
През 1959 г. е имало един изключителен пианист, който е живял в Ню Йорк – Ердоган Чапли (Роден през 1926 в Трабзон, Турция, приет е на първо място в „Джулиард скуул“ през 1957 г., по-късно звукозаписните компании и музикалните кръгове в САЩ го наричат Piano Pasha, умира през 1977 г. в Ню Йорк – бел. а.). Той е бил на нивото на Бил Евънс...
После, по различни политически и икономически причини, има едно задържане в развитието на джаза.
Турската музика е изключително богата и в нея има много импровизация. В един момент аз се замислих защо тази импровизация да не бъде хармонизирана по някакъв начин. Не че преди мен не са го правили други хора, но аз свиря в много посоки – от Бах до фламенко. От малък свиря на китара и имам много богата обща култура.
Започнах да издавам музика от 2011 г., вече имам 10 албума. Ако ги чуете, ще усетите, че аз се опитвам да проправям една линия – нещо, което да има свой стил, колкото и джазът да е универсален. Защото в Турция и до този момент нещата не се получават така, както е станало в мануш джаза или с босановата в Бразилия. Идеята е да се прави нещо, което има дълга история и това се опитвам да покажа на сцената.
Тази линия запази ли се и във Вашата виртуална академия. Там преподавахте Вашия стил или това, което искаха учениците?
- Всичко започна през 2012 година, когато все още нямаше толкова много уроци в YouTube. Тогава правех нещата безплатно и влагах свои средства, за да заснема тези уроци. Академията вече не съществува, защото беше хакната, а и вече не ми се занимава с това... Ако започна да го правя отново, ще подходя по съвсем друг начин. Тогава това беше нещо като социална отговорност от моя страна. Исках да се почувствам добър човек, правейки го.
А Вие не сте ли добър човек?
- Да, добър човек съм. Чувствам, че съм такъв. Опитвам се да бъда. Може би понякога съм труден за общуване, но се опитвам...
Свирил сте в много страни по света? Как звучеше Вашата китара в Африка, например?
- Свирил съм в осем държави в Африка. Това беше по една правителствена програма, иначе много трудно би се осъществило това гостуване. Първо, защото е много далеч, и второ, защото в някои от тези държави дори няма концертни зали, както е например в Замбия. Аз бях като културен посланник тогава.
Три пъти съм бил на турнета в Африка. Идеята беше да се създадат връзки, включително и бизнес отношения, и част от това бяха нашите концерти...
Това беше изключително преживяване, защото съм свирил дори с пигмеи.
Как започна Вашето пътешествие към света на мануш джаза? Случи ли се нещо конкретно в живота Ви?
- Бях на 17-18 години, когато за първи път започнах да свиря джаз. Преди това свирех метал, класическа китара, фламенко китара,поп музика, блус. Но основното беше фламенко и това е важно да се отбележи. Винаги съм обичал да импровизирам, независимо каква музика свиря. Когато започнах да свиря джаз, един от нашите най-големи китаристи ми каза, че свиря като Джанго Райнхард. Аз тогава дори не знаех кой е този човек... Това беше през 1998 г. След това започнаха да ми казват Джанго, което не беше много модерно (Смее се – бел. а.). Тогава за мен имаше други, много по-важни влияния – като Джордж Бенсън, Емили Ремлър – това бяха моите посоки. Предпочитах по-модерните китаристи и повече репетирах хармонии от съвременната джаз музика. Така се стигна до моя първи самостоятелен албум с авторска музика през 2011 г.
През 2009 година същият този преподавател, който ми каза че приличам на Джанго Райнхард, ми предложи да направя конерт по повод предстоящата 100-годишнина от рождението на Райнхард. Не знаех нищо за мануш джаза, но постепенно разбрах, че това е изцяло нов свят.
Тогава, за да звучи по-автентично, махнах найлоновите струни от моята китара и ги замених с метални. Също тогава разбрах, че мануш музиката се свири на съвсем друга китара. Техниката е различна. Започнах да се срещам с хора, които свирят тази музика. Един от тях е шведският музикант Густав Лундгрен (Един от най-известните джаз китаристи в Швеция, роден е в Стокхолм през 1980 г., започва да свири на китара на 12 години – бел. а.). С него по-късно се сприятелихме и започнахме да свирим заедно. Той е човекът, който ми обясни как да държа перото – буквално.
Бил съм в Истанбул много пъти и това е моят любим град, но какво е Истанбул за Вас?
- Приключение, забавления. Със сигурност, Истанбул не е скучен град. Там може да намериш почти всичко, за което си помислиш. Много често американци или европейци идват в Турция и очакват, че ние, едва ли не, се разхождаме с камили по улиците. И изведнъж остават страшно удивени колко модерен град е Истанбул.
Аз съм виждал всички лица на Истанбул. Дори съм плувал в Истанбул!
Кое от тези лица на Истанбул е най-близко до Вас?
- Най-много обичам центъра на града. Там е историята. Аз живея близо до площад Таксим и само на моята улица има две църкви и една джамия – и това е истинско богатство, и е толкова красиво.
Истанбул има живи улици. Когато вървиш по тях, хората те гледат и те виждат...
В инстаграм позирате гол с китарата. Към кого отправяте това предизвикателство?
- Това е послание за прозрачност. Това съм аз. Нищо не крия и нищо не ме плаши.
