Когато скочих от леглото в 3 онази нощ с усещане за морска болест, вкус на пепелник в устата, още не излязъл от филма, на който заспах (беше за някакво бедствие – май чумата в средновековна Европа), трябваше да изнасиля блокиралото си съзнание, за да възприема, в цялата му безкомпромисност, случващото се около мен. Като на забавен кадър, почти с bullet-time ефект, котаракът се изстреля покрай мен – щеше да запали килима, а жените вкъщи се движеха като свободни електрони с изражение на апокалиптична безнадеждност. Плавно, но и неочаквано бързо, лентата се ускори, а мозъкът ми влезе в някакъв препрограмиран авариен режим и осъзна тежестта на положението – ЗЕМЕТРЕСЕНИЕ!

И да, спомням си първата мисъл – дано само виетнамците да са сложили в носещите стени по-малко вестник, отколкото открих в циментовия кратер зад тоалетната чиния, когато ремонтирах банята. Спомних си и разговор с бивш строител, който беше сигурен, че при по-силен трус щяла да изпада фасадата на моя блок, защото лично той правил заварките по 4 сантиметра, вместо по стандартните 12 (за сантиметрите може да бъркам, но няма да забравя извратената гордост, с която се похвали).

Платенбау, Хрушчовка, Панелак

– цяла страница в историята на половин свят е свързана с този истински „оригинал” на социалистическия реализъм. Панелното жилище е мястото, където много от нас са израснали и две десетилетия след промяната продължават да живеят. Милиони в Източна Европа и по света - не чак от Ванкувър, но чак до Владивосток - обитават тези произведения на пролетарния кубизъм.

Да не дърпаме дявола за опашката, но Панелката (с главно ‘П’) поне засега печели двубоя със стихията на Пернишкия разлом. Земетресението, което паникьоса цяла България беше с магнитуд близо 6 по Рихтер (добре де – 5,8). Да – има напукани стени, паднали мазилки, счупени прозорци, хора в шок... но Слава Богу! няма... няма жертви.

А иначе подобни примери има: Атина, Гърция, 1999 г., магнитуд 6 – 143 жертви, 2 000 ранени, 50 000 без дом, 53 000 пострадали сгради; Бам, Иран, 2003 г., 6,6 – 26 000 загинали, 30 000 ранени, 100 000 без покрив, 85% от сградите срутени или повредени; Акуила, Италия, 2009 г., 6,2 – 308 убити, 1 500 ранени, 65 000 без жилище, също и последният трус във Финале Емилия с магнитуд 5,9 – шестима загинали, 50 ранени, 5 000 спят на открито.

Панелният блок, в какъвто живеят близо 3 милиона българи

(вероятно половината от останалите в страната), има ред недостатъци – като започнем с визията (съчетаваща сивата фасада на соц. архитектурата с шаренията на самосиндикалното саниране), енергийната неефективност (кой е мислил за тези неща при 14 лева сметка за цял месец бумтящо парно), шумоизолацията, фугите, течовете... „черният” списък няма край. Панелката има обаче един неоспорим актив – сеизмичната устойчивост, която се дължи на гъвкавостта на конструкцията.

Противно на очакванията, и подобно на други символи на комунизма, като например Първомайските празници, панелното строителство се корени в „упадналия” Запад. Първите сгради, построени с тази технология, се появяват в началото на века в американските мегаполиси – някои от тях стоят и до днес. В Европа ги пренасят холандците и германците. Източният блок харесва идеята, защото дава бързо, евтино и прилично стабилно решение на жилищния проблем в условия на спешна индустриализация и урбанизация, която премести цели села в градовете.

В ранните часове във вторник, така по чехли пред блока, имах възможност да поговоря за всичко това с комшия – строителен инженер, пенсионер – който контрира дежурния ми скептицизъм към всичко българско и родно с прост, но много удачен пример:

„Панелката е като оловно войниче – тежка, стабилна в основата, гъвкава по-нагоре”

Експертите ще кажат дали е така, но по думите му след земетресението във Вранча от 1977 г. панелните блокове у нас са проектирани да издържат трусове с магнитуд над 7 по Рихтер. Срещал съм различни данни 7,5 – 8, със сигурност това зависи от качеството на изпълнението, поддръжката на сградите и отговорността на съседите от първите етажи да не къртят стените, на които се крепи колодата бетонни карти.

Не знам дали ще ги санираме, кой ще плати моята сметка, ще помага ли Брюксел да ги направим по-енергийноефективни, кой ще спечели повече – аз, бизнесът, държавата, екологията. Надявам се само преди да бутаме панелките да построим по-красиви, по-достъпни, по-просторни и най-вече по-устойчиви на трус жилища, (щях да забравя най-важното) които да изплащаме само с един живот.