Повече от 80 държави празнуват Международния ден на труда на 1 май. На този ден преди 126 години 300 хил. работници в САЩ и Канада обявяват стачка. Дни по-късно, на 4 май, някой хвърля бомба срещу полицията по време на митинг, организиран от синдикалното движение в Чикаго. Полицаите откриват огън по демонстрантите – убити са няколко работници. По-късно четирима от организаторите на демонстрацията са осъдени на смърт и екзекутирани.

Датите трябва да се помнят, но още по-важно е да не се забравят причините за тях. През май 1886 година работниците в Северна Америка стачкуват за 8-часов работен ден – постижение, което криво-ляво се спазва и до днес, а когато не се спазва, поне го има като коректив, своеобразен аршин в трудовите отношения. Та... откъде идва този стандарт, защо е приет почти за даденост в развития свят и дали е икономически релевантен днес, както преди повече от век и четвърт.

8 x 8 x 8 x 5

В мрачните години на Индустриалната революция във Великобритания работниците често прекарвали по 14 часа в спарените фабрики на Албиона, 16-часовият работен ден не бил рядкост и едва 17 – 18 часа труд в денонощие предизвиквал известно възмущение. Профсъюзното движение води началото си именно от усилията за промяна на това статукво, което от дистанцията на времето изглежда направо нехуманно. В основата е стремежът към 8-часов работен ден и 40-часова работна седмица, които почиват на правилото „8 часа работа, 8 часа сън, 8 часа почивка”.

Осемчасовият работен ден е въведен в американските индустриални предприятия в началото на 20 век. Петдневната работна седмица дължим на Хенри Форд – големият американски предприемач въвежда промяната без да намали надниците на своите работници. С приемането на трудовия кодекс от 1938 година съотношението 8 часа труд в денонощие и 40 часа седмично се утвърждава в САЩ.

Западна Европа и Азия отиват още по-далеч. По времето на президента Франсоа Митеран французите решават, че 35 часа седмично на работа са достатъчно, германските синдикати също договарят по-къса от 40-часовата работна седмица. През 1987 г. работохолизирана Япония решава да намали работното време до 1 800 часа годишно, а през 1995 г. и Китай приема петдневната работна седмица.

По-малко работа... по-малко безработица?

Кризата след 2008 г., която много правителства лекуват с фискално стимулиране, извежда отново на преден план идеята за ограничаване на работното време като средство против безработицата, особено след като напомпването на огромни финансови ресурси в икономиката не дава търсения резултат. Привържениците на тази антикризисна мярка се осланят на идеята, че намаляването на работните часове води до необходимост от наемане на повече служители или поне до по-малко съкращения. Схемата беше успешно приложена например в Германия - с по-късо работно време много предприятия запазиха квалифицираните си работници.

Икономическото обяснение е, че при фиксирани стойности на производството и производителността на труда, по-късият работен ден води до увеличаване на необходимостта от работна ръка, съответно до понижение на безработицата. Според опонентите обаче производството и производителността нарастват постоянно от десетилетия, а това не е довело до повече безработица. За последните 50 – 60 години брутният вътрешен продукт и производителността в развитите индустриални държави са се повишили четири пъти, при запазване на работното време и увеличаване на населението. В същото време заетостта не е намаляла, както би се очаквало.

Икономистите, които споделят тази позиция смятат, че за по-ниската безработица спомага най-вече ръстът в производството, който води и до повишаване на жизнения стандарт на работниците и служителите. Други експерти обаче са на мнение, че свиването на работните часове няма да доведе до намаляване на „полезното” производство, тъй като голяма част от производственият потенциал днес е свързан със сектори, които не са абсолютно необходими. С други думи повече работа = повече стрес = повече лекарства за стрес.

Почивка vs. Заплата

Основен аргумент срещу намаляването на работните часове е, че то би довело до спад и в доходите, а оттам и в жизнения стандарт на населението. Въпреки че в краткосрочен план това е вярно, немалко икономически изследвания сочат, че почасовото заплащане се увеличава по-бързо в онези сектори, които са съкратили работното време. Показателно е и сравнението между САЩ и Западна Европа – често европейците получават по-високи реални доходи, а разполагат с в повече свободно време от своите „колеги” отвъд океана. Доходите на китайците също нарастват трайно, въпреки съкратеното през последните две десетилетия работно време.

Според някои икономисти работниците са поставени пред дилемата дали да оберат плодовете на повишената производителност на своя труд във вид на повече свободно време или чрез по-голямо потребление. Факт е че консумацията е по-висока в онези развити държави, където времето, прекарано на работното място е повече.

Основна пречка пред намаляването на работното време изглежда е самата държавна политика. Решението на много правителства да се борят с кризата чрез т.нар. пакети за стимулиране на икономиката подкопава тази възможност за намаляване на безработицата. Просто бюджетите се нуждаят от повече приходи, за да финансират оздравителните си програми – приходи, които идват основно от данъци. И както се досещаме по-лесно се облага потреблението, отколкото свободното време.