На днешния ден преди 76 години са освободени малцината оцелели в най-големия концлагер в Аушвиц.
Каква е съдбата на евреите в България по време на Втората световна война.
Детството на Бети Давидова минава в Казанлък. Тя е на 11 г., когато се приема Закона за защита на нацията и за нея вече няма място в българското училище, където са приятелите ѝ.
„За 24 часа да си приготвим багаж до 20 кг, най- необходимото, препоръчваха ни дюшеци. Дават ни билети да се качим на влака… той е за коне. В конските вагони ние се качихме с билети, платени с изтеглените средства, натъпкани в тези вагони, пристигнахме в Лом“, разказва жената.
50 семейства са настанени в гимнастическия салон на училището. Баща ѝ е изпратен в трудов лагер. Приютява ги българско семейство, в което те остават до края на войната.
„Живеехме в Лом много близо до лимана и гледахме шлеповете, които минаваха – да минаваха шлеповете и не знаехме къде отиват тези хора, всичко това за злочестата им съдба – задушени, молещи да се отвори вратата, починалите от глад да бъдат извадени да не бъдат пред очите на децата. За войната не знаехме нищо защото радиоапаратите бяха иззети – всичко разбрахме след 9 септември“, спомня си Давидова.
Поредица от събития са планирани у нас в памет на жертвите на Холокоста.
Бети Давидова е категорична, че ако човечеството не помни Холокоста, отново ще се даде път на антисемитизма, който продължава да съществува под различна форма.
