Когато произволна българска институция съобщи, че е направила спешна проверка на един или друг проблем, винаги излиза нещо безумно. Защото ние сме държавата на комичните проверки, а българският чиновник притежава характерното качество да проверява очевидното, за да оправдава собственото си безхаберие на фона на всеобщата пасивност.
Дупка ли е дупката? Дюна ли е дюната?
Два основни въпроса, които занимават институциитеe в последната седмица. И докато за всички нас е очевидно, че и дупката е дупка, а дюната е дюна, отговорите, които дават чиновниците, идват от някаква паралелна реалност, в която живеят те, а не ние.
Дупката край с. Езерово уби две жени на 8-ми януари. Огромен и дълбок трап, в който по-добре да влезеш и с четирите гуми, отколкото да се опитваш да заобикаляш. Чиновникът обаче работи, активизира се, запретва ръкави и стартира проверка, която сам нарича „спешна”.
А когато чиновникът използва тази думичка, е повече от ясно, че някой е умрял.
Той вади линийка, мисли, мери, разсъждава, пуши, въздиша и накрая отсича – „Дупката не е виновна. Имало е място да се разминат две коли”.
Следват напудрените фрази, които винаги звучат по един и същи начин – че анализът показвал това; че били направени огледи и се установило онова; че технико-експлоатационните характеристики на пътния участък еди какво си; че не можело да бъдат категорично „квалифицирани като основна причина за възникването на пътно-транспортното произшествие”.
Подобни малоумни заключения звучат напълно в духа на времето. Време, в което трябва да говорим за строене на пътища и магистрали, които опасват милата ни родина, която все повече започва да прилича на Колорадо на картинка. Време, в което усвояваме всички еврофондове и се борим с безработицата. Време, в което заменките вече не съществуват, а дори и тези, които се подписват, защото просто се подписват, били направени от Тройната коалиция, която ги „подписала”.
Как тогава да кажеш, че дупките са си дупки или дюните са си дюни?
Някак си не върви. Особено ако си чиновник, който не си е свършил работата, незапълвайки дупката или застроявайки дюната.
До преди няколко години бизнесът в пътното строителство и рехабилитация беше окупиран от мутрите. Милиони от нашите пари потънаха в най-различни черни дупки, за да се материализират в разни скъпи „Бугатита”, „Ламборгинита”, които бясно запрепускаха по надупчените ни пътища, бележейки балканския кич на новобогаташите.
Заедно с боклука това бяха апетитни хапки, от които печелеха хора, които колегите обичат да наричат „бизнесмени”. Аз обаче ще се въздържа от това определение, защото човек, който прави милиони, грабейки едни пари, за да НЕ свърши една работа, си е чист престъпник, а не бизнесмен.
Разни типове с по десет души охрана седяха по нощните клубове, смъркаха кокаин по тоалетните и се радваха на живота си на строители на съвременна България. Политиците, които им даваха бизнеса, ни обсипваха с все същите кухи фрази и спешни “post-mortem” проверки, когато нещо се прецакваше.
Някои от „строителите” изчезнаха към Дубай, други хванаха неизвестни пътища, но други седнаха в същите сепарета на същите заведения.
Онзи ден приятел ми разказа как замалко не се обърнал с колата си, защото спукал и двете си десни гуми в дупка, на метри преди да се качи на магистралата край село Мирово.
„На кого да се оплача, брат? Няма смисъл, нищо няма да направят”, каза ми тогава. „Какво да направят, нали ти направиха половин магистрала?” - отговорих му с усмивка.
Не е никак смешно, защото дупките убиват хора. Независимо какво мисли чиновникът или политикът.
