bTV Репортерите: В капана на системата

Липса на средства, персонал и пациенти, които лежат над 20 години, тъй като няма къде да бъдат преместени. Такава е картината в държавните психиатрични болници у нас. Стени зад, които времето е спряло. Пациентите там са се превърнали в „невидимите болни“ и за държавата, и за обществото. 

Има ли изход от капана на системата - разказваме в bTV Репортерите.

У нас има 12 държавни психиатрии. Тази в Раднево е най-голямата. От скоро капацитетът на леглата е намален от 420 на 340. В момента там се лекуват 250 души. Болницата разполага с осем отделения. Почти винаги пълно е отделението, в което се лекуват мъже със зависимости.

„Най-много са пациентите със шизофрения, биполярни разстройства, по-рядко епилепсия и деменция. Друга голяма група са зависимостите към алкохол, психоактивни вещества”, казва д-р Владимир Трънов, директор на ДПБ-Раднево.

Вече 27 години с пациентите работи д-р Иван Добринов. Споделя, че профилът на болните с годините се променя. Ако преди са лежали пациенти, които употребяват по едно вещество, сега клиничната картина се усложнява.

„Смесват 3-4 различни субстанции. Имаме много хора с тежки психотични състояния в резултат най-вече на употребата на стимуланти и синтетични канабиноиди. Това са хора, които развиват шизофренно-подобни състояния като вторични усложнения от зависимостта си. 1/3 от пациентите са настанени от съда, това са хора с доказано опасно поведение“, разказва той.

Не показваме лицата на двама мъже, които постъпват за първи път в клиниката. Условно ги наричаме Иван и Петър. Те са едни от малкото, които сами търсят помощ. За тях болницата в Раднево е била единственият спасителен бряг.

„Стигнах до там, че събуждайки се сутрин хората мислят за кафе и закуска, а аз как да започна да пия. Стигна се до много високо количество и така почнах да губя работа, приятели. Осъзнавах много добре, че съм алкохолик, че алкохолът взема надмощие над мен. Стигал съм до моменти да отнема човешки живот, да отнема моя живот, да ми го отнемат от пиене. Алкохолът е нещо жестоко. Не можах да създам семейство, от алкохола се случи инцидент с мен, инвалид съм вече. Ако не бях тук си давах най-много година, дали и толкова щях да изкарам“, споделя Иван.

Петър постъпва в клиниката заради зависимост към синтетичен хашиш.

„Това е нещо, което е много гадно и трудно се откъсваш, заради него не можех да спя, постоянно се карах с хората, изпитвах нервни кризи. Можеше да направя доста работи, които пропуснах, защото бях постоянно в джаза и препоръчвам на всички млади, които са зависими да потърсят помощ. Не се разбира в началото, но после много съжаляваш“, разказва той.

Средният престой на пациентите е три до шест месеца. Някои от тях обаче често се завръщат. Има такива, които са били хоспатилизирани по над 50 пъти. Причината - у нас липсва последваща грижа. Основният проблем е, че няма достатъчно центрове, които да полагат грижа за болните след изписване.

„Зависимостта е първично, хронично и рецидивиращо прогресивно заболяване, тоест изисква цялостна грижа, която да включва превенция, консултиране и точна диагностика, овладяване на тежките вторични телесни болести, детоксификация и програми за ресоциализация, които напълно липсват. Държавата от много години е абдикирала от тази сфера липсват цели важни ключови звена, например програма за непълнолетни, при нас се лекуват пациенти над 18 години. Ако пациентът е на 16 години и има тежка амфетаминова психоза на практика в цели региони той няма къде да бъде хоспитализиран“, казва д-р Иван Добринов.

И Петър, и Иван споделят, че се повлияват много добре от лечението. Най-големият им страх е обаче какво ще случи отвъд оградата, където понякога чакат старите навици. Въпреки различните заболявания, пациентите си приличат по нещо - не са желани никъде.

„Заложници на системата, точно това се получава. Наш преподавател казваше „не може да пътувате от София до Варна с предно ляво колело, автомобилът трябва да е сглобен и частите не трябва да липсват части“. Ние очакваме с две седмици или два месеца лечение да постигнем някакви дългосрочни резултати. Държавно участие в тези неща липса. Това е на принципа „Делото за спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Те се спасяват сами“, допълва д-р Добринов.

И докато в едното отделение пациентите се страхуват какво ще стане с живота навън, други с по-тежки заболявания почти не напускат болницата. Не рядко от тях се отказват и близки, роднини, и обществото. И така психиатричната болница се превръща в техен постоянен дом.

„Имали сме рекордьори. Аз се сещам за най-дълго пациента, който най-дълго съм лекувал. Това е един пациент от друга област, който престоя в болницата 27 години“, разказва д-р Владимир Трънов, директор на ДПБ-Раднево.

В такова положение, в тази болница сега са шест души, а по данни на здравното министерство близо 200 души живеят дългосрочно в психиатричните болници по социални причини.

 

Освен пациентите, забравен е и персоналът. Липсват специалисти, сестри и санитари, а заплащането за малкото останали в системата е ниско.

„Страшно е. Една от нашите медицински сестри през януари навършва 80 години и продължава да работи. Нови кандидати няма, обучения, специализиране в психиатрично сестринство или санитари на практика няма. Получава се Параграф 22, няма стандарти, защото няма персонал, няма персонал, защото не отговаря на стандартите и никой не предприема разумни действия, за да промени положението. По-скоро се демонизира персоналът, изкарват ни някакви изроди, които изтезават болните“, споделя д-р Добринов.

Справка в Агенцията за социално подпомагане показва, че общият брой места за лица с психични разстройства като центрове за настаняване от семеен тип и защитени жилища е 1928. Към днешна дата всички те са заети, а в листата на чакащите са регистрирани 1944 души.

„Очевидно през годините се справяме все по-зле защото тази година имаме и смъртен случай. Психиатричните болници са много лошо финансирани на исторически принцип от страна на здравното министерство, а не през НЗОК. Обикновено за проблемите на психично болните се мисли като за някакви отпаднали от обществото хора, които само създават излишни тревоги. И затова за психиатрията се мисли като за задния двор на медицината“, казва зам. министърът на здравеопазването доц. Михаил Околийски.

Подобно на пациентите си, психиатричната помощ у нас чака вече 20 години да оздравее. Има ли решение – гледайте във видеото.