Боби Михайлов: Съжалявам, че не играх в голям европейски отбор

Президентът на БФС Борислав Михайлов даде обширно интервю за предаването "Зона спорт" по bTV Action. В първата част той говори пред Красимир Минев за годините си във футбола като футболист.

Г-н Михайлов, след няколко дни имате юбилей. Каква е равносметката?

- 50 години са казали хората - човек и добре да живее, се жени. Добе и да живее, става на 50 години. Аз съм щастлив, че живот и здраве ще направя 50 години. Това си е половин век. Равносметка не съм си правил още, но според мен е положителна както в личен план, така и в професионален като бивш вратар, сега като ръководител. Единственото, за което съжалявам е, че майка ми, Бог да я прости, не можа да дочака този момент. Иначе всички да са живи и здрави. Не мога да се оплача от тези 50 години.

За какво най-често се сещаш, когато се връщаш към миналото?

- Естествено, по-голямата част от живота ми е минала във футбола, естествено за някакви мачове, за победи, за загуби. Това е най-често, не е нещо от детството.

Защо вратар?

- Въпреки препоръките на баща ми, станах вратар. Сега вече знам защо ми е препоръчал да не ставам вратар, защото аз все още не мога да гледам сина ми от напрежение. Представям си какво му е било на него преди и какво му е и сега да гледа внука си. Но това ми хареса, Почнах като нападател, никога не съм бил мързелив, не е за това, че вратарят тича по-малко. Напротив, даже тренировките в много случаи са доста по-тежки от тези на полевите играчи. Просто това ми хареса и мисля, че съм се спрял на точния пост.

Когато баща ти ти каза да не ставаш вратар, как го прие?

- Очевидно, не съм го послушал. След това все ме питаше, спомням си един мач от Академик, пазя страхотно, прибирам се вкъщи, той вика "Какво си пазил, вкарали са ти гол?" Тогава съм бил на 10-11 години и се разревах.

Повлия ли на Николай за избора му за пост във футбола?

- Аз - не, по-скоро баща ми. По това време бяхме в Рединг. Николай беше малък, беше на 8-9 години. Той също почна при децата на Рединг напред. В един момент в градината имахме врата и дядо му всеки ден си го пробваше на вратата, после в хола на мокета, и си го зарибяваше за вратар. На него му казваше, че трябва да стане вратар.

Николай имаше ли някакво колебание?

- Не, според мен, не. Може би като мен, 10-15 дни до един месец е бил на друга позиция.

Когато бяхте в Левски заедно с Наско Сираков, с Гиби Искренов, с Ники Илиев и другите от вашето поколение, за какво мечтаехте?

- Първо мечтаехме да станем шампиони и да спечелим всички купи. Освен това мечтаехме да печелим всеки мач, защото всеки един от нас имаше семейство. Заплатите бяха съвсем символични и премиите не, че са били много, но като биеш всеки мач, все пак получаваш някакви пари, така че това е от финансова гледна точка. С Лада 1500 S си мислех, че съм стигнал върха, с гуми "Мишелин", лети джанти от Плевен и касетофон "Панасоник". Хубаво е, че сме живяли в две епохи, защото много важно е човек да знае и две, и двеста. И естествено метаехме за кариера, за националния отбор, да играем на световни и европейски първенства и като всеки един играч от онова време, да имаме кариери в чужбина.

Не съжаляваш ли, че това време отмина безвъзвратно?

- Не точно, защото както е имало хубави страни, така и е имало и много лоши страни. Не съжалявам със сигурност, но е хубаво, че съм живял и в това време, защото знам и от двете неща.

Доволен ли си от това, което постигна като футболист и можеше ли да се развиеш още повече?

- Доволен съм, защото в България съм играл в едни от най-големите клубове. В най-големия - Левски, в Славия, в Ботев (Пловдив), които също са големи клубове. В националния отбор - 102 мача - голямо постижение особено за вратар. Три световни първенства и едно европейско. 70 пъти капитан на отбора. Единственото може би, което не успях да постигна, а то някой път е въпрос на шанс, е да играя в голям европейски клуб, но играх в хубави държави. Играх в Португалия, във Франция, в Англия и последно в Швейцария. Мисля, че постигнах добра кариера.

Как започна в Левски? Първият ти мач с екипа на ''сините"?

- В Левски започнах много малък. Мисля, че бях десетгодишен. Първият ми треньор бе Сашо Костов и тогава почнах напред при по-големите с две години от мен, 61-и набор. После постепенно си влязох в моя набор, но винаги съм играл и за една година по-големите. При първия официален мач с Левски беше треньор Иван Вуцов, последен мач на първенството - Левски - Локомотив (София) на "Народна армия". Бях резерва и мачът се разви 1:0, 1:1 и Вуцов ми каза: "Михайлов, влизаш!". Аз ставам, не съм си завързал връзките, той ми вика: "Спокойно, вържи си обувките". Тогава играх срещу Начко Михайлов, Бог да го прости, 30-ина минути играх. Огромно вълнение. Не ми вкараха гол, бихме 2:1. Мачът беше без значение и за нас, и за Локо (Сф).

Как те приеха ''старите''?

- Добре ме приеха, въпреки че ми беше много трудно, защото част от тях бяха играли с баща ми. По онова време, ти да играеш с Павката Панов, с Аладжов, да не забравя някой, всички от тях, огромни имена. При тогавашното възпитание и начин на живот съм изпитвал страхопочитание. От тази гледна точка бях по-премерен, защото първо са играли с баща ми, а освен това са огромни футболисти. Бях много респектиран, но те ме приеха много добре. И след 1-2 години, когато станах титуляр, част от тях почнаха да излизат от Левски. 1982-1983 година отборът бе напълно обновен.

Когато чуеш "Витоша" за какво се сещаш?

- Най-тежкия период не само за мен, но и за клуба. Също и за моите колеги, които бяха наказани. Сещам се за 1985 година, за мача с ЦСКА, злощастния мач, за наказанията, за това, че не тренирах една година, беше ми забранено. Работих на две места - първо в рекламния отдел на дружеството Левски-Спартак, което не беше достатъчно за пред влиятелните хора. След това отидох да работя в ЕЛ депо "Подуяне" като технически изпълнител.

Защо се стигна до скандалите на мача Левски - ЦСКА, които взривиха тогавашната власт?

- Много са предположенията. В днешни дни има много по-тежки мачове без подобни наказания. Играеш - получаваш червен картон, играеш - получаваш жълт. Аз по време на мача не получавам и жълт картон. Аз не съм наказан по време на мача. Естествено моето поведение не е за адмириране. Аз бутам съдията два пъти.

Кога научи за наказанието?

Научих го по телевизията. Тогава живеех с родителите на бившата ми жена в "Редута" и чичко Филипов като съобщи по телевизията, и направо ми се подкосиха краката. Това доста ни стресна. Абсолютно незаслужено - една година загуба от кариерата. Никога не знаеш дали след една година можеш да се възстановиш.

Тогава как виждаше живота си?

- Загубен, защото 20 дни преди това бихме Югославия, бихме Франция, 99 % се бяхме класирали за световното първенство. Аз държа флага на България, 70 хиляди зрители на "Васил Левски" и след 20 дни си аут от футбола.

Как се раздели с Левски?

- Не по най-добрия начин. Аз имах контузия тогава, последните 3-4 месеца не играех и тихомълком заминах за Беленензес. Нямаше раздели, както подобава.

Намираш ли нещо общо между това ти как си тръгна от Левски и Николай?

- Не, аз бях играл в 160-170 мача за Левски, осем години и бях на 26. Николай беше на 18 и си тръгна точно навреме. Естествено, че като си тръгваш на 18 години, няма кой да те изпраща, въпреки че той също игра добре за Левски.

Не, като отношение...

- Като отношение е възможно. Да, подобно.

Спомена вече, че замина за Португалия, след това Франция, Англия, Швейцария. Направи едно сравнение от престоя ти в тези държави...

- На ниво клуб, като история, Беленензес е най-големият от тези четири. Беленензес за Португалия е като Славия за България. Хубави две години, играх доста силно. Първият сезон беше много силен. В големия им вестник "А Бола" накрая на годината бях класиран на второ място от всички футболисти, не само вратари, след Рикардо от Бенфика. Ние свършихме пети и играхме финал за купата. През втората година имаше много проблеми, смениха четири пъти треньора - трима бразилци и един белгиец. Имаше и финансови проблеми

След това заминах за Франция. Колкото и да е учудващо във втора дивизия играят много добър футбол, много бърз и е доста трудно за приспособяване. И до ден-днешен правят задни ножици, волета, тежко се играе. Три години добре изкарах, добре играх в отбора, въпреки че той нямаше цели - 6-12-о място. Там беше много интересно последната година преди нашия мач с Франция, когато треньорът ме "замрази" за един месец и ме караше да ходя да играя в трета дивизия. Поддържах форма. Веднага, след като бихме Франция, се върнах и той моментално ме върна в състава, което беше грешка, защото цялата френска преса се обърна срещу него. Аз изкарах много добре сезона до Световното. Бях свободен агент.

След световното, въпреки че имах няколко оферти, се разминах с Тенерифе, с Крус Асул. Но тогава имах лични проблеми, бях в развод и предпочетох да стоя в България, за да мога да се занимавам с децата и да приключа с тези неща. Играх една година в Ботев (Пловдив) - много добри условия и отбор. Наско Сираков беше там. Накрая завършихме трети и играхме финал за купата.

След това отидох в Рединг. Много емоционално. В Англия е върхът, усещането е уникално. Биеш на мъка 1:0, кефиш се. Падаш 1:6 от Кристал Палас, аз се чудя хората на какво ще ни направят, а те ръкопляскат. Там футболът е религия.

С Лъчо Танев бяхме заедно на море. От морето ме прати в Швейцария. Обаче в Швейцария почва по-рано първенството и му казвам на треньора, че не съм готов. От плажа, няма как да почна да играя, да ми даде 10 дена. Той ме пусна на шестия ден, мускулни трески, горе-долу изкарах мача с Люцерн, но трябваше да се връщам за сватба с Мария. Треньорът се намуси, че трябва да ме пусне за един ден, а аз имах големи проблеми с коляното и си казвам "какво да се мъча и да се карам с този треньор, като всеки ден между двете тренировки лягам, коляното ми е издуто и слагам лед". Това си е мъка, на 35 години е достаъчно. Обадих се на Лъчо и му казах, че приключвам. Оженихме се с Мария, хубава сватба, върнахме се след два дена, взех си багажа и се отказах от раз.

Очаквайте след малко втора и трета част!