Пролетната вечер на 7 май 1999 година беше по-особена. Жители на Белград си спомнят, че е имало пълнолуние. От онези, когато Луната изглежда голяма и ясна, с леко червен оттенък.
Всичко приключи за няколко секунди. Пет бомби, пуснати от американския бомбардировач B-2 удариха сградата, която за миг се превърна в купчина бетон, желязо и счупени стъкла.
Вече седем седмици НАТО бомбардираше Югославия, но в онази вечер грешката беше фатална - вместо база на армията, снарядите поразиха китайското посолство в Белград. Загинаха двама мъже и една жена - и тримата журналисти. Часове по-късно, в Китай избухнаха най-масовите демонстрации след събитията на площад Тянанмън през 1989 година. Но ако тогава те бяха в подкрепа на реформи и срещу корупцията по върховете на китайската държава, десет години по-късно те бяха срещу Запада.
Toчно 25 години по-късно Си Дзинпин кацна в Белград като император. Китайският лидер не беше стъпвал в Европа от пет години, но сега идваше на континента, съпроводен от огромна делегация. И малка Сърбия, търговията с която съставлява едва 2.5% от стокооборота между Китай и Германия, беше една от трите държави, които Си посещава.
Два дни по-рано във Франция валеше. Над главите на Си и Макрон бяха надвиснали тъмни облаци. В пълен синхрон с обвиненията на Европа, че Китай продава електрически автомобили на дъмпингови цени и огромна загуба, само за да отхапе пазарен дял от европейските компании.
Макрон осъзнаваше какво се беше случило. Няколко дни по-рано в безпрецедентна двучасова реч той заяви в прав текст, че „няма как нещо да работи, ако европейците са единствените в света, които спазват търговските правила, докато китайците и американците не ги спазват, като субсидират ключови сектори“.
В продължение на две десетилетия Европа ставаше все по-зависима от неевропейско производство, а „Произведено в Китай“ пише от дрехите във Франция, пастата в Италия, до мартениците в България.
Във визията на Макрон Европа не може да продължава повече така. Той каза на глас нещо, което всички европейски лидери усещат, а именно – „Американците вече са заети предимно със себе си и с Китай, а Европа отстъпва на заден план“. Това е особено видимо в Източна Европа, където в последната година фокусът на американската външна политика рязко се промени - от човешки права и демокрация към доминация предимно в енергетиката и работа с всеки, който е готов да осигури американските интереси.
Но в международните отношения няма вакуум. Ето защо Си кацна в Белград като император. Китай така и не призна Косово, а Белград връщаше жеста, заявявайки при всеки удобен случай, че „Тайван е неделима част от Китай“. Но сигналът е към целия регион - ние сме готови да влезем там, където американците излизат.
И тук дори не става въпрос за Русия, защото една от най-големите заблуди е, че Си и Путин са равностойно партньори. Само, че китайската икономика в момента е 9 пъти по-голяма от руската, което отдавна превърна Си в „големия брат“ на това приятелство, което заедно с Путин през 2023 година нарекоха „приятелство без граници“. Само, че меко казано, границите на Пекин в момента са доста по-широки от тези на Москва...
Всичко това идва да ни покаже, че Европа е все по-сама и все по-уязвима - политически, социално и икономически. Усещаме го и без Макрон да го изрича на глас. Това означава, че за да запазим дома си и това, което сме постигнали, трябва да гледаме на Европа като на нашето семейство, което, за да оцелее трябва да преосмисли ролята си на богат консуматор, който потребява евтини китайски стоки и разчита на САЩ за сигурността си. Както ни показват последните събитията - и двете са еднакво илюзорни и опасни и водят към пропадане.
Много се надявам, ако не българските политици, то българското общество също да помисли над това.
