Тази седмица получихме поредното доказателство за подценената външна политика на България. В сложен свят, в който повечето вътрешни събития се моделират от външни фактори и процеси, да превърнеш Министерството на външните работи в ябълка на раздора за втори път в рамките на два месеца, вече говори за ограничено и локално мислене, което все повече смалява и без това разклатената роля на България на международната сцена.

В някои системи, като американската, министърът на външните работи е отделен от структурата на кабинета и останалите министри. Не случайно само той е „държавен секретар“. В европейските системи външните министри често са вицепремиери, защото обхватът на ресора им е прекалено голям и важен за функционирането на едно правителство.

У нас в момента наблюдаваме странна ситуация, в която апетитите за Министерството на външните работи първо пропукаха ротацията в кабинета, който отиде в историята, а след това беше обект на две вътрешни ротации в движение – за служебен министър първо беше посочен бивш консул в Австрия, понастоящем пенсионер, а след това и кариерен дипломат, който по все още неясни причини предизвика недоволство от най-близката до служебния кабинет партия – ГЕРБ. Преди това пък академик Николай Денков, химик по образование, трябваше да стане външен министър на България, от което започна разривът, довел до началото на разглобяването. Вчера пак стана ясно, че служебният премиер Димитър Главчев искал да съвместява двете длъжности...

Кашата стана пълна, тъй като президентът Румен Радев отказа да подпише смените, което означава, че конституционните промени на разпадналата се коалиция не са отнели правомощията му върху състава на служебния кабинет докрай.

От цялата тази ситуация можем да направим няколко извода. Състоянието по върховете на българската външна политика е в пълен синхрон с хаотичността на вътрешната политика. Или както е казал Уилям Гладстон – един от малкото британски политици, станали известни с подкрепата си към българите – „Първият принцип на външната политика винаги е добро правителство у дома“. Липсата на стабилен кабинет у дома обрича външната политика на всяка страна. Трудно чуждестранните партньори на България ще запомнят кой кой е, от кого е посочен и от името на България ли говори, от името на политическия си лидер или на някой друг.

В много по-сложни времена политическите лидери у нас са подхождали много по-далновидно към външната политика на страната. През 1994 г., когато България отново се управляваше от служебен кабинет, за министър на външните работи беше посочена авторитетната и космополитна фигура на Иван Станчов, който три години по-рано стана посланик на България във Великобритания, заради което се отказва от американското си гражданство.

Но тогава е имало стратегия – след като този човек е връчил акредитивните си писма на кралица Елизабет II, облечен в костюма, с който неговия дядо връчва акредитивните си писма като посланик на Царство България на дядото на Елизабет, значи той трябва да бъде използван с името си, авторитета си, магнетизма си, контактите си. За съжаление, в момента точно това мислене тотално отсъства. Делят се квоти и се играят задкулисни игри на разпределение на властта. Министерството на външните работи не следва да е феодално владение на една или друга партия или институция, а външният облик на нашата държава.

Особено когато пред България стоят деликатни външни казуси. Не, не става въпрос за еврозоната или Шенген, тези две цели са свързани с колективно усилие на всички институции, а чисто външнополитически проблеми като двамата български моряци – Любомир Чанев и Данаил Веселинов, които вече шести месец са в плен на хутите в Йемен.

Някога подобни събития предизвикваха обединение на институциите, ангажиране на чуждестранните партньори и обществото. Имаше и публичност. Странно волно или неволно, този проблем беше изтикан в периферията на политическия дневен ред, прикрит зад думата „евроатлантизъм“, която вече някой политици у нас силно компрометираха. Да сте чули за някаква активност по въпроса? Или формулиране на български позиции към събитията в Близкия Изток и през тази призма?

Освобождаването на българските медици в Либия през 2007 г., успешното освобождаване на българските пилоти от Судан малко по-късно и успешните преговори за пускането на български хуманитарен работник от Сомалия бяха пример за добра работа на дипломация, президент и служби, в момента наблюдаваме точно обратното – разделение, при което никой не носи отговорност за нищо.

Само думи, изказвания, заплахи. Погледнато на тази среда отвътре, изглежда много уморително. А погледнато отвън, може би – още повече. Външната политика е пленена, но не от чужденци, а от българи.