Йордан Камджалов е първият чужденец, избран единодушно едва на 30-годишна възраст за Генерален музикален директор и Главен диригент на град Хайделберг, Германия. Дирижира водещи оркестри в Берлин, Лондон, Цюрих, Лос Анджелис, Токио, Бостън, Лисабон. Избран от Лондонска Филхармония за един от тримата най-добри диригенти на своята генерация. Удостоен с над 10 престижни международни отличия.

С впечатляващите си изяви на три континента, Йордан Камджалов е сравняван в европейската преса с легенди в дирижирането като Тосканини, определян е като "един от най-ярките диригенти от своето поколение".

НАСА и Международният център по астрономия дават неговото име на астероид през 2014 година. На 29 години Камджалов създава фондация за подпомагане на млади български творци. Има 3 деца – Кубрат, Рада и Зора.

- Обявен сте за най-перспективния млад диригент в света. Това признание радва ли ви?

- Това се появи 2009 година, когато спечелих първа награда на международния конкурс във Финландия. Но това са неща, които просто ги е казал някой. Те са важни, но аз най-добре знам какъв е моят потенциал и какво може да бъде пред мен. Да, то е признание, но ние сме в самото начало. Трудът тепърва започва.

- Колко труд е нужен, за да успее един млад човек от България да стане световно известен?

- Това нещо в труд не може да бъде измерено, но минимумът е денонощен труд. Проблемът е, че денонощието е прекалено малко.

- Дирижирате всичко наизуст. Не съм чувала друг диригент да го прави. Как научавате всички ноти?

- В интерес на истината, да – изглежда и звучи много атрактивно, но когато отидох да уча в Берлин и видях, че всички големи диригенти и главни диригенти в Берлинската филхармония дирижираха по този начин и видях, че в крайна сметка на световно ниво това е един стандарт, и това повишава комуникацията. Единственият смисъл на дирижирането наизуст е повишаване на комуникацията. А колкото по-интензивна е комуникацията със самия човек, с хората, които са пред човека, който ръководи, толкова е по-голяма вероятността да се появят извънредни неща. А понеже извънредното е всичко, което ме интересува, съм длъжен да създам всички условия за него.

- Как успявате да излезете извън границите на стандартното?

- Много естествено и спонтанно. За мен по-скоро стоенето в границите би било мъчително. Т.е. борбата би била за оставане в границите, а не за излизане от тях. Никога не съм свързвал музиката, изкуството или каквато и да било от високите прояви на човека със забавление, а по-скоро с развитие.

Още повече – даже в посока трансформация, катарзис, екстаз. Това са нещата, които за мен осмислят всяко едно действие, всяко едно изкуство, всеки един концерт, всяка една театрална постановка, всеки един филм, всяко едно образование, всяка една медия. Ако тя не е дала условия на човека да се развива и ако не му подсказва нови перспективи на самия него, мисля че тя е излишна.

Музиката оказва власт -върху мен, също и върху всеки човек малко или много. Защото, ако музиката не окаже голямата власт върху мен, да ме завладее, нямам никакъв шанс да завладея останалите или да предам нещо. Първото условие да заразиш някого е ти самият да си заразен.

- Как се чувства вашата публика? Какво сте виждали в очите им като усещане?

- Най-високото, което човек може да види, са сълзите. Ако дойде една публика и си тръгне същата публика, значи това е било пълен провал. Ако дойде една публика и си тръгне друга публика, това би било успех. Точно, когато се види, че някъде е станал шок, разтърсване, промяна.

Когато човек каже, че не иска месеци наред да слуша нищо друго. Или са ми казвали хора, които са постоянно по културни събития на Запад – ние повече няма да ходим на никакви други концерти.

От една страна това е нещо изключително, от друга – не бих искал хората да спрат да ходят на концерти. Но когато човек се е докоснал до нещо, което го е разтърсило, той не иска повече да отива в удобна звукова или информационна среда.

Това мога да го разбера, защото аз търся същото. Когато отида на театър, когато отида на концерт, когато отида на лекция по астрономия, аз търся и чакам моментът, който да ме разтърси, който да ме вдъхнови.

- Ако се върнем малко към вашето детство – баща ви е инженер, майка ви е преподавател по музика. На какво ви научиха родителите ви?

- Моите родители ме научиха на много неща, но мисля че най-важното беше пиететът към образованието. В нашето семейство се е гладувало, за да можем да си купуваме книги, за да можем да ходим на концерт, на опера, за да можем да ходим на частни уроци.

Ние сме живели изключително скромно, за да може да ни се даде максимален достъп до култура и до образование.

- Какво давате на децата си?

- Какво бих искал да им дам. Същото, което на себе си и на всички останали хора. Същото, което са дали моите родители на мен – копнеж към знание, да бъдат добри към всички, помежду си да бъдат много добри, да дават на всички.

- Каква музика им пускате да слушат?

- Музика..да, това, което беше интересно – те са на различни фази. От няколко седмици синът ми – Кубрат, който  е на 7 години, той стана голям почитател на Вагнер. Абсолютно е луд по „Пръстена на нибелунга”, цялата история я знае наизуст, даже я е нарисувал в 15 картини цялата история на „Пръстена на нибелунга”, целият този северно-европейски мит по музиката го слуша и го разбира.

- Разказвате ли им за България?

България е част от нашето ежедневие. Винаги, всеки ден, навсякъде.

- Няма как да не споменем и астероида, който е кръстен на ваше име. Как разбрахте първо? Знам, че е било случайност.

- Аз наистина разбрах от една френска страница на НАСА в Уикипедия за тази значима планета Камджалов. Мен ме вълнува всяка планета, всяко едно небесно тяло и никога не съм предполагал, че моето име ще стои до някое небесно тяло. Но с или без тази планета, аз съм си аз и планетата е съществувала милиони години преди моето съществуване. Тя си е там и аз съм си тук – всичко си е на мястото.

Проф. Шмадл, който е откривателят на тази планета - той ми каза, че ако някой път ми стане много скучно на тази планета, мога да отида на другата моя планета. Но ми направи забележка да не скачам прекалено силно от нея, защото гравитацията няма да ме задържи.

- Кое е последното, което ви „шокира”, в положителен смисъл на думата, в астрономията?

- Последното, което чух на последната лекция по астрономия, на което бях, моят професор направи една изключително убедителна лекция, с изключително много информация, математика. Последните 40 секунди от лекцията той посвети за да напомни, че всичко това не е сигурно.

- Откъде дойде любовта към астрономията?

- Тя е една функция на любовта към безкрайното. На любовта към великото.

- Скучно ли ви е на тази планета?

- Когато правя смислени неща - не ми е скучно. Веднага, когато ме избраха за генерален музикален директор в Хайделберг, веднага се записах като свободен студент по астрономия. И това беше моят шанс, защото съчетанието между наука и изкуство винаги е било нещо здраво и нещо изключително балансиращо за мен.

И нещо, което никога не съм виждал като опозиция. По-скоро като едно единно цяло. Винаги, ако някъде ми е липсвало вдъхновение, съм отивал при науката и съм го получавал.

- Казвате, че искате да сте полезен на хората. Тук в България правите меко казано нещо полезно за младите хора.

- Да, преди 6 години създадохме с група хора, които повярваха в това нещо още тогава, една фондация за подпомагане на млади български творци. Защо творци и защо още тогава? Това беше малко след като бях завършил третото си висше образование, което беше в Берлин. В интерес на истината, ако трябва да бъда честен, това беше първата секунда през живота ми, когато имах една малка сума излишна, тя беше малка, беше само трицифрена и тогава си казах – тези пари са излишни, трябва да направя нещо.

Знаех, знам и сега, и го виждам всеки ден - колко много хора млади, много по-талантливи от мен, много по-млади от мен, как са даже в още по-тежко положение, отколкото аз съм бил. И това да наблюдаваш толкова много талант само в България – това е безпрецедентно.

Този хипер талант, този огромният талант при тези условия, при които е поставен, да бъде малко обгрижван с малко внимание. Да гледаш едно дърво или едно цвете как изсъхва е мъчително, а да виждаш как един талант изсъхва – това е болезнено, и това беше мотивацията за създаването на тази фондация.

- Как виждате България през вашите очи?

- Ще кажа пет стъпки. На пръв поглед България изглежда абсолютно ограбена, на втори поглед хората изглеждат абсолютно ограбени. Човек, продължавайки да се движи в тази страна, вижда, че България има една покъртително красива природа. На четвърти поглед вижда, че в България живеят изключително прекрасни, интелигентни и будни хора. На пети поглед човек, продължавайки да се задълбочава, вижда изумителните хора в България, абсолютните български феномени, които са живеели преди, които живеят и сега.

- За какво си мечтаете?

- Да бъда абсолютно добър и да не забравяме, че най-красивото, което можем да направим, е да споделим нещо красиво с другите.