Арабските и северноафриканските държави започнаха да се надигат една след друга на принципа на доминото. Едва затихнал в една държава, бунтът веднага обхващаше следващата. И така - общо в 13 държави.
Всичко започна от Тунис, където през януари се стигна до бунтове и бягство на президента Зин ал-Абидин Бен Али и ключови фигури от неговия режим.
Веднага след това размирици обхванаха и Египет, където вдъхновени от Тунис, хората решиха да потърсят правата си. След 18 дни на протести, сблъсъци, стрелби и натиск, несменяемият от 30 години Хосни Мубарак подаде оставка и предаде властта в ръцете на армията.
По същото време глава започнаха да надигат и жителите на Алжир, Бахрейн, Оман, Йордания, Ливан и дори Мароко, където кралят бе принуден да води преговори за ограничаване на правомощията си, като например - да не може вече да разпуска парламента.
Разбунтуваха се и либийците. В Дажамахирията от около месец режимът на Кадафи се опитва да смаже своите противници и бунтовниците. В Либия всичко стартира от град Бенгази, откъдето започна и самото управление на Кадафи в далечната 1969 г.
Паралелно с Либия, ситуацията излиза от контрол и в Бахрейн, където протестите започнаха още на 14 февруари. Властите разпръсват демонстрантите с фрапираща жестокост, но въпреки това хората продължават да настояват най-вече за социални придобивки.
Тежко е положението в Йемен, където вече е въведен комендантски час, на жителите е забранено да носят оръжие, а само преди ден убитите в протестите бяха над 30, а ранените - повече от 200.
Революционният дух обхваща и държави, чиито режими доскоро изглеждаха непоклатими. Сред тях е Сирия, където Башар Асад смаза с полицейско насилие още първия протест срещу управляващата партия БААС на историческия площад Марджа.
Следва Оман, който доскоро се считаше за една от най-стабилните държави в региона, кюрдската част на Ирак и Йордания, където кралят обеща сериозни социални придобивки, ако хората се откажат от протестите.
Заразата на революцията обхвана дори Иран, където демонстрациите не спират през последните месеци.
Най-сложният въпрос е: готови ли са тези държави за демокрация и какво ще правят с нея? Това остава предизвикателство пред световната дилпомация и, както сочат уроците от Ирак и Афганистан - предизвикателство за години напред.
