Този човек – този симпатичен 67-годишен мъж, е пял на Уудсток през 1969 г. Този симпатичен 67-годишен мъж, но без този си симпатичен корем, е пял на Уудсток часове преди легендарният Джими Хендрикс да излезе на сцената на легендарния фестивал и да изсвири химна на САЩ така, както той никога не е звучал и както никога няма да звучи. Това си мислех снощи, докато гледах как Джо Кокър пее на сцената в зала "Фестивална".  И главата ми отесня... Шантаво е да си представяш какво е видял и живял изпълнител от ранга на Джо Кокър и какво си мисли, докато гледа нашата българска публика. Защото той е виждал много публики, но ние сме виждали само един Джо Кокър...

Часове преди началото на концерта пред входа на столичната зала Фестивална се виеше опашка от търпеливи фенове.  Малко след 20:00 часа опашката вече се беше трансформирала в публика и хиляди фенове на Джо Кокър загряваха въздуха в зала Фестивална с дишащото си присъствие.

Началото ми е сън, защото се борех с фотоапарата (битката спечели техниката), а краят беше усещането за поредната сбъдната музикална мечта.

Джо Кокър и бандата му от чудесни музиканти, сред които две чаровни и енергични певици с гласове, които бутат планини, свириха песни от последния албум на певеца "Hard Knocks", на който е кръстено и посветено настоящото турне на музиканта. Но големите хитове бяха тези, които, както се очакваше, раздвижиха обстановката.

Седалките са вредни за хората. Категорична съм. Когато има къде да седнеш, ще седиш, а това е противопоказно за вълнуващи концертни емоции. Има все пак лек срещу магнетичното присъствие на седалките и този лек снощи се казваше "Summer In The City" – първата песен, на която седалките масово опустяха. Същата съдба ги сполетя и на "You Are So Beautiful To Me", от която се възползваха влюбените двойки, също на "Unchain My Heart", "Come Together", "N'oublies jamais" и, естествено,  "You Can Leave Your Hat On". "Можеш да останеш с шапката си” – добронамереното, пожелателно заглавие на тази песен няма нищо общо с нейната същност. От 1986 г. – когато Джо Кокър записва песента на Ранди Нюман за албума си "Cocker" – до днес, а и сигурна съм и занапред, тази песен действа като комада, като заповед. Дрехи не хвърчаха, но със сигурност "най-разсъбличащата песен” (ще прощават AC/DC с "The Jack", но си е истина) успя да смъкне притеснението от зрителите.

Накрая дойде и "With a Little Help Form My Friends" и пак ще си "спомня" за Уудсток. Никой не може да каже кога за първи път съм чула Джо Кокър, но видеото с изпълнението му на тази песен на фестивала през 1969 г. е първото нещо, за което се сещам, когато чуя името му. Тогава той изглежда по-зле от сега, според мен. Но звучи прекрасно. Поклаща се напред-назад, повдига се на пръсти и още оттогава "изсвирва" всяка нота на някакъв въображаем инструмент със слабите пръсти на двете си ръце.

Джо Кокър е виждал много публики, но българската публика е виждала само един Джо Кокър и това беше причината музикантът и бандата му да се върнат на сцената за два биса. "София! България! Бог да ви благослови! До другия път!" и това беше... И ние това казваме: До другия път!