Поредната история е разказана от Мариана Векилска и заснета от Добромир Иванов и кореспондентите ни във Враца.
Някои наричат Северозападна България а страната Северозападнала. Черният хумор не забавлява хората, които живеят там - пуста земя, изоставени постройки, безвремие. Животът сякаш отстъпва. Младите тръгват към пушека на големия град, в апартаментите под наем, далеч от дърветата и тревите, които остават в сънищата им.
Двадесет и осем годишната Милена е родена във врачанското село Краводер. Избягала под наем в София, решена да печели пари. Спечелила: "Когато имаш някакъв стандарт вече, когато ги постигнеш тези неща, си казваш, сега е много важно какво ще направя с това. Дали ще стана като повечето хора, които се капсулират, защото живеят в някакви дворци и проблемите на другите не ги интересуват, или ще направя нещо, което ще остане".
Отишла да види родителите си в Краводер и разбрала, че мястото й е при дърветата и тревите: Аз обичам мястото, на което съм, аз не съм от хората, които казват, тук не ми харесва, ще се махна. Аз няма да се махна.
Двете със сестра й отварят магазин и малка пекарна,
където месят хлябове, както са ги правили нашите баби: "И децата ни знаят, че ние го правим не само за нас. Те на Великден бяха в тази пекарна и правиха козунаци и ги носихме на едни други хора и ги раздавахме, защото за мен Великден е най-големият празник, и както ги бяха плели недоизплели ги раздаваха и казваха: "Ние сме ги правили и вие сте наши приятели".
Милена решава да премести от София в Краводер
и производството на дограми, с което се занимава: Беше много тежък момент за мен, защото всички бяха убедени, че на практика бизнесът свършва, а това е основният бизнес за мен. И аз бях много несигурна как ще успея да преместя всичко - техниката, машините - там, на някакво място. И това колело пак да заработи и пак да се завърти.
И това става, защото Милена следва сърцето си и притежава съкровище: Децата ме спасиха. Просто, ако не бяха тези деца, не си представям как щеше да се случи всичко. Те са невероятни, те са толкова мъдри, че понякога ме е срам. (...) Да, имаме проблеми, разбира се че имаме проблеми, аз може би даже в момента съм в най-критичния момент - и за бизнеса, и за живота ми, но няма да се предам и никога няма да покажа на другите, че съм слаба и че няма да се справя, защото винаги има шанс.
Когато човек успява да покори собственото си съзнание,
той може да покори и целия свят. Милена планира нов площад в Краводер, след като вече е ремонтирала селския стадион: "Всъщност стадионът беше едно пасище разградено. Ние направихме дарение, общината назначи човек, който да пази. Сега децата играят на този стадион и започва някакъв нов живот. Превръщаш обикновените неща в нещо необикновено и си казваш: "Ето, сега това колко е мръсно и колко е грозно" и в следващия момент виждаш как има живот. И когато виждаш как децата идват в петък, карат колело, отиват на стадиона, тичат. Това за мен е истинският живот".
Жената иска да ангажира в производствата си на село сираци, излезли от социални домове без работа и дом. Надява се да върне и хора, избягали в търсене на препитание:
"Връщат се при семействата си – имаме случай, в който жена, която е в чужбина, оставила си е децата, болната си майка, тя се връща, защото ние й казваме - ела, ще работиш при нас".
Милена вярва, че мечтите си заслужават жертвите
"И го казвам на децата си: да, сигурно не съм най-добрата майка, сигурно много пъти съм ви разочаровала, знам че закъснявах за тържествата ви, знам, че пропусках много неща, голямата ми дъщеря проходи и аз не разбрах кога се случи това. Но вие ще ме разберете, сега не бихте могли, но след време ще ме разберете и ще оцените това, което аз съм правила, защото е егоистично да мислим само за нас".
Разправят, че когато Бог раздавал земя на различните народи, за българите не останало. Затова Бог им дал парче от своята земя:
"Това винаги ме води и си казвам: Аз съм там - в онази, божията земя, където всъщност ми се случиха всички най-хубавите неща, където никога не бях на гости, където съседката, като вижда, че съм си дошла, идва и носи круши, идва и носи мляко. Няма нищо по-хубаво от това в събота сутрин, зимата, да ми донесат биволско мляко, което е току що издоено и майка ми е направила онези ароматни кифлички с локум и всички сядаме там и забравяме. И си казвам: "Ето, какво да искаме ние, виждате ли колко щастливи хора в същност сме!".
