Детството на всяка една жена в Босна и Херцеговина е свързано по един или друг начин с религията. От 1463 г. земите на днешната федерация са под властта на Османската империя. В продължение на 4 века неислямското население претърпява многобройни политически, демографски, културни, религиозни и етнически промени.
След разпадането на Югославия, Босна и Херцеговина се състои от 17,3 % хървати (католици), 31,3 % сърби (православни) и 43,7 % мюсюлмани. А в периода от 1992 до 1995 г. в страната се разразява най-острият, кръвопролитен междуетнически конфликт в Европейската история.
-
bTV разказва 6 мин.„bTV Разказва“: Живи съкровища -
България 7 мин.„bTV разказва“: Вера/Вяра – историята на момичето с едно здраво око, 14 операции и 100 шева на крака -
bTV разказва 12 мин.Совалковата дантела – забравеното културно наследство на България -
bTV разказва 15 мин.В "bTV разказва": Новият път на коприната и мястото на Балканите
-
bTV разказва 6 мин.„bTV Разказва“: Живи съкровища -
България 7 мин.„bTV разказва“: Вера/Вяра – историята на момичето с едно здраво око, 14 операции и 100 шева на крака -
bTV разказва 12 мин.Совалковата дантела – забравеното културно наследство на България -
bTV разказва 15 мин.В "bTV разказва": Новият път на коприната и мястото на Балканите
Една традиция устоява на времето, конфликтите и промените, и става символ на идентичност, чест и вяра.
Татуирането на жени в Босна и Херцеговина е феномен на повече от 1000 години и се е срещал още във времената, когато илирийски племена са населявали Балканите. Традицията придобива особено значение по времето на Османската империя, когато прилагането на християнски знак върху кожата носи магическо значение и предпазва от зло.
На пролет, по-възрастните жени белязват телата на момичетата между 6 и 16 годишна възраст с кръст. Най-често по ръцете и пръстите, гърдите а понякога и по челата. Християнският символ апелира към защита от отвличане, изнасилване и изразява вяра и идентичност в османска среда.
"Пепел от огнището и мед. Разбъркват се. След това с иглата рисуваш върху кожата каквото поискаш.Не съм изпитвала страх, но се притеснявах. Това беше много голям обичай. Не можеш да откажеш. Другите се рисуват, и ти трябва да го сториш", спомня си 83-годишната Ануша Абаз от с. Орашац в Босна и Херцеговина
Традицията била силно разпространена в Централна и Западна Босна, а също така и във вътрешността на Далмация - днешна република Хърватия. През 60-те години на XX век започва бавно да отмира, но днес новото поколение продължава практиката в името на саможертвите, които са направили близките им в миналото.
"Имаше една жена, на име Ружка. Бях близка с нея. По-късно тя почина. Тя можеше да прави татуировки, но отказваше на всички. Мен ме харесваше и се съгласи. Бях на 10 или 12 години. Беше пролет. Когато е студено е много по-болезнено. Вярвам в Бог. Имам силна вяра, твърда вяра. Да имаш твърда вяра, означава да се довериш, че Бог ще направи всичко най-добро за теб. Вече съм много стара. Виждам, че светът губи вярата си.
Не искам да мисля за миналото. Не ми се говори. Толкова много съм преживяла. Не мога да си представя да мина през този живот още веднъж по същия начин. Татуировките също - не бих ги направила отново.
Приела съм момента на срещата със смъртта. Готова съм за нея. Вярвам в силата на прошката. Винаги съм прощавала. Затова мисля, че Бог ми е отредил нещо хубаво", споделя 85-годишната Яня Веселка Чуляк, жител на с. Мъглице, Босна и Херцеговина.
Традиционното татуиране днес е смятано за културно наследство не само на Босна и Херцеговина, но и на Балканите. Белязването на телата е познато и в България. И до днес някои семейства пазят спомени за татуираните кръстове върху челата на възрастните жени в рода.
„Татуировките са много силна форма, чрез която човек да изрази мнението си и да се изправи срещу системата. Според мен това беше първото пънк движение на Балканите. Спомням си, че когато бях дете, в съседство до дома ни, живееха две възрастни жени. Те имаха от тези татуировки. Разказаха ми, че това е било част от културата им в онези времена. Татуировките на техните предци имат дълга история, свързана с Османската империя и нежеланието на хората да се подчинят и да сменят вярата си. Затова са белязвали телата си.
Османските воини не искали да докоснат татуирана жена. Смятали са ги за отблъскващи. За тях, ако една жена има татуировка – тя не е жена, не е дори човешко същество. Така, че някога тези татуирани символи са предпазвали жените. Според мен това е нещо много дълбоко, много силно. За мен това разказва за смисъла на татуировките изобщо, а именно - да си готов да жертваш част от тялото си, за да запазиш убежденията си“, разказва Ясмин Шехович, татуист в Сараево, Босна и Херцеговина.
По думите му най-старата техника за татуировки е чрез използването на игла и конец. Конецът се намотава около иглата, а след това се потапя в мастилото. Тъканта задържа цвета, а с помощта на иглата се промушва през кожата. И уточнява, че много осъдени хора в затворите са правили своите татуировки по този начин.
„Бях дете. Спомням си баба ми и другите жени в нашата църква, които имаха такива татуировки. Беше ми много любопитно. Много по-късно започнах да правя свои проучвания. Забелязах, че татуировките започват да избледняват, изчезват. Това ме накара да изследвам темата. Свикнали сме с татуировките по ръцете на млади хора, но когато виждаш татуираните ръце на своята майка, на своята баба... Вълнувах се. Исках да разбера повече за този феномен.
В училището, в което преподавам работим по темата с моите ученици. Създадохме специални форми – профили на жените. В тях вписваме събраната информация за причините, поради които някога жените са взимали подобно решение.
Най-честият отговор, който получаваме е, че това е традиция. Наричаме я „сицане“ и „боцане“ (sicanje, bocanje). Намерихме сведения, че обичаят е съществувал още преди Римската империя. Във времето се е развивал и променял. Бил е най-жив по време на Османската империя. Една от причините е – да бъдат предпазени религиите, които са представени чрез символа „кръст“. Интересно е, че католическата църква не ги е одобрявала, но не ги е и забранявала. А освен това монасите тук в Босна и Херцеговина са били защитници на всяка една местна традиция. Няма много свидетелства и споменавания в исторически документи. Първите записи по темата, които сме открили, са всъщност от XIX век. Днес бих казал, че става все по-популярно“, коментира проф. Зоран Стоянович, преподавател по философия и редактор на „Рамски вестник“.
Той обясни още, че символите, които жените са си татуирали са различни – кръстът е основен, но освен него има много други детайли – точици, звезди, слънце, снежинка, цветя, клонки. С времето елементите са ставали все по-вече. Някои от символите са свързани с молитви и могат да бъдат открити като мотиви в традиционните носии, както и върху великденските яйца.
"Татуирането се е случвало основно през пролетта. И по-конкретно в деня на Св. Йосиф. Фактът, че е правено през този период от годината се свързва, разбира се и с това, че по това време всичко разцъфва, съживява се. Според вярванията тези татуировки са предпазвали семействата и реколтата. Има още един много любопитен детайл от историята. По време на Османската империя, момчетата навършили 7-годишна възраст са били взимани за еничари, а жените са оставали в домовете си сами. Първото момиче, което се омъжи трябва да прекара първата си брачна нощ не със съпруга си, а с местния владетел, а след това тя може да се отдаде на съпруга си. Жените са искали да спасят честта си и затова са се татуирали. Момчета, които са били на годините да бъдат взети като еничари също да били татуирани, защото по-късно чрез тези татуировки те имат шанс да намерят своето семейство, да открият своя род и да знаят кои са", разказва още проф. Зоран Стоянович.
"Цял живот съм мечтала за тази татуировка. Всички жени в моя род са имали - майка ми, сестра ми, леля ми. Винаги съм искала и аз. Тази татуировка ме направи щастлива. Дълго време съпругът ми ме спираше. Казваше ми - недей, ще те боли, може да получиш инфекция. Но аз толкова много исках да го направя.
Търсих жена, която да направи татуировка по стария начин. Но вече ги няма. Синът ми намери правилния татуист. Направих добър избор и сега съм щастлива.Това е спомен за моята майка, за моята баба. Спомен за саможертвата, която са направили жените преди тях. Моята татуировка ще продължи традицията. Тя е като личната ми карта. Казва, че съм католичка, че произхождам от Рама. Направих татуировката си в името на жените в моето семейство. Горда съм да покажа коя съм и от къде идвам", споделя 74 годишната Любица Шакота, жител на Прозор-Рама, Босна и Херцеговина
