"Таксим" и "Гези" - вековните кестени на Истанбул

Писатели, художници, музиканти – изобщо хора на изкуството и представители на турския елит се ангажираха със събитията в страната, тръгнали от площад „Таксим”. Редица доказани творци се противопоставиха на политиката на премиера Реджеп Тайип Ердоган и застанаха на страната на протестиращите, които първо бранеха парка „Гези”, а после бунтът им се превърна в борба за демокрация.

„За да обясня смисъла на протестите на площад „Таксим” в Истанбул тази седмица и за да разбера онези смели хора, които излизат на улиците, бият се с полицията и се давят със сълзотворен газ, искам да споделя една лична история. В моите мемоари „Истанбул” написах как цялата ми фамилия живееше в апартаменти, които представляваха кооперацията Памук в квартал Нишан Ташъ. Пред сградата имаше 50-годишен кестен, което за щастие още е там”. Така започва есе на писателя Орхан Памук, публикувано в „The New Yorker”. Ето какво още споделя авторът на 8 романа и носител на Нобелова награда за литература:

Орхан Памук Снимка: Getty Images/Guliver Photos, архив

Снимка: Getty Images/Guliver Photos

През 1957 г. общината реши да го отреже, за да разшири улицата. Самонадеяните бюрократи и авторитарни управници игнорираха съпротивата на съседите. Когато дойде време дървото да се отреже, семейството ми прекара целия ден и цялата нощ на улицата, пазейки кестена на смени. По този начин не само предпазихме дървото ни, но създадохме спомен, за който цялото семейство се сеща със задоволство и който ни свързва.

Днес площад „Таксим” е кестенът на Истанбул. Живях в Истанбул 60 години и не мога да си представя, че има дори един жител на този град, който да няма спомен, свързан с „Таксим”.

През 30-те години старите артилерийски казарми, които сега правителството иска да превърне в мол, имаха малък футболен стадион, на който се провеждаха много мачове. Известният клуб „Taksim Gazino”, който беше центърът на нощния живот в Истанбул през 40-те, стоеше на ъгъла на парка Гези. По-късно сгради се рушаха, рязаха се дървета, нови се засаждаха и редица магазини и най-известната арт галерия на Истанбул се появиха от едната страна на парка.

През 60-те мечтаех да стана художник и да излагам творбите си в галерията. През 70-те на площада се провеждаха тържествата за Деня на труда. През 1977 г. 42 души бяха убити при изблик на провокирано насилие и последвалия хаос.

В младините ми гледах с любопитство и удоволствие как всякакви политически партии – десни и леви, националисти, консерватори, социалисти и социалдемократи, държат речи на „Таксим”.

Тази година правителството забрани празненствата за Деня на труда на площада. Колкото до казармите, всички в Истанбул знаеха, че те ще се превърнат в мол на единственото зелено място в центъра на града.

Да правиш такива значителни промени на площад и парк, които са люлка за спомените на милиони хора, без да се допиташ до гражданите на Истанбул, е огромна грешка от страна на администрацията на Ердоган. Това несъобразително държание ясно отразява стремежа на правителството към авторитаризъм.

Докладът за правата на човека в Турция е по-лош отколкото преди 10 години. Но ме изпълва надежда и увереност като виждам, че хората на Истанбул няма да се откажат от правото си да провеждат политически демонстрации на площад „Таксим” и от правото си да не дават спомените си без борба.

Елиф Шафак

„Скъпи г-н Премиер, аз бях аполитичен човек. Как така тогава се озовах по улиците? Не е заради две дървета. Разбунтувах се след като видях как призори вие нападнахте онези младежи, които тихо протестираха в палатките си. Тръгнах по улицата, защото не искам сина ми да премине през същото и защото искам той да живее в демократична страна”. Авторът на писмото е Джем Бату, криейтив директор на рекламна компания. С неговите думи започва и статия на писателката Елиф Шафак, публикувана в „Гардиън”.

Да се наричат настоящите събития „Турска пролет” или „Турско лято” не е правилният подход. Вярно е, че Турция има много общо с други страни от Средния Изток, но и разликите са много.

„Сега, след дни на катаклизми, вали нежно върху изгорелите гуми и графитите. Гласът на младия баща, който написа отвореното писмо до Ердоган пресъздава чувствата на много хора по улиците или в домовете си. „Нарекохте ни „мародери”, скъпи мой г-н Премиер. Ако само можехте да ни опознаете, щяхте да видите, че сме всичко друго, но не и това”, завърша Шафак.

Към протестите се присъедини и джаз певицата Йълдъз Ибрахимова, която разказа, че в квартала в Анкара, в който живее, хората излизат спонтанно с тенджери и тави в ръце, подкрепяни от клаксоните на преминаващите автомобили.

Йълдъз Ибрахимова Снимка: БГНЕС, архив

Снимка: БГНЕС

„Това е спонтанно, народно, надигане на протест, което не е организирано от нито една партия”, каза тя пред bTV. По думите й младите хора, които са определяни от властта като аполитични, са двигателят, запалил недоволството към правителството.

Джаз певицата разказа още, че протестите в голяма степен са избухнали заради тежките забрани, налагани на обществото: „Когато правителството реши, че трябва да направи промяна, не се допитва до хората. Това е един диктат, който хората донякъде търпеливо чакаха какво ще се случи”.

Ибрахимова каза още, че следващата година е много важна, тъй като в страната предстоят тройни избори – парламентарни, президентски и местни. „Тази вълна, тази невероятно енергия, как ще се канализира, как ще влезе в една дългосрочна програма... Дали ще се превърне в партия – това ще стане ясно в бъдеще. Предполагам, че ще има сила, която ще организира младите. Но искам едно да кажа - аз съм оптимист за бъдещето”, допълни певицата.