Стивън Кинг - един от най-успешните автори в света, отговаря на въпросите на читатели на "Гардиън" за източниците си на вдъхновение, цвета на страха, кога да се откажеш и защо физическият труд е безценен за писателите.
Ако трябваше да измислиш край за Америка на Тръмп, какъв би бил той?
Стивън Кинг: Мисля, че би било импийчмънт – което според мен би било добър край. Бих искал да го видя пенсиониран, да го кажем така. Лошият край би бил да получи трети мандат и да поеме напълно контрола. И в двата случая е ужасна история. Тръмп е ужасна история, нали?
Все още ли пишеш всичките си книги в Microsoft Word?
Стивън Кинг: Всъщност, да. Понякога сутрин седя и пиша на ръка, а после го преписвам. Но най-често използвам Word, защото можеш да се върнеш назад и да поправиш нещата. Не съм голям компютърен маниак, така че ако имам проблем, викам моя IT специалист.
Защо нещо е по-страшно, колкото повече крака има?
Стивън Кинг: В това има известна истина. Току-що завърших британския фентъзи роман City of Last Chances от Ейдриън Чайковски. В него има чудовище в дупка в земята, което прилича на стоножка и има много крака. Когато хвърлят някого в ямата, то го хваща с всичките си крака, пробива плътта му и отхапва главата му. Това беше наистина страшно. Проблемът е, че те не са като нас. Не приличат на нас. Те са всъщност извънземни същества, затова са малко страшни.
Колко далеч сте стигнали в писането на книга и сте си казали: „Не, това не е добре“ и сте я изхвърлили?
Стивън Кинг: Имаше една, която се казваше The Cannibals и се развиваше в жилищен блок, от който хората не можеха да излязат. Беше доста интересна, но не знаех какво да правя с нея, така че просто я оставих на рафта и се заех с нещо, което изглеждаше по-изпълнимо. Вероятно беше около 200 страници. Продължаваш, докато не можеш да измислиш нищо друго за казване, и това е краят.
Уча в училище по изкуствата и мисля да стана писател на хорър. Каква работа на непълно работно време би била подходяща, за да получа вдъхновение?
Стивън Кинг: Аз получих вдъхновение, когато работех в мелница. Трябваше да почистим мястото и в мазето имаше много големи плъхове. Написах история за това и след това започнах да пиша. Мисля, че всякаква работа, която е физически труд, е добър опит за един писател. Не искаш работа, при която да седиш в чиста, добре осветена стая и да не се налага да почистваш лайна.
Ако страхът беше цвят, би ли бил монохромен или би имал различни нюанси?
Стивън Кинг: Мисля, че е тъмно син, преминаващ в черно. Трябва да има някакъв цвят, защото трябва да можеш да виждаш малко. Трябва да усещаш нещо и да си представяш това, което се крие в сенките, така да се каже. Така че да - бих казал тъмно син, преминаващ в черно.
Ако някой реши да направи филм за живота ти, кой би те изиграл?
Стивън Кинг: Бих искал да имам красив главен герой, но не мисля, че Брад Пит би се съгласил. Той е много по-красив от мен. Аз съм малко по-възрастен, така че бих казал, че може би Кристофър Лойд или... кой е онзи висок човек от „Туин Пийкс“? Кайл Маклахлан.
Когато на бюрото ви се появи поредната филмова или телевизионна адаптация, това ви изпълва с вълнение или с въздишки на отчаяние?
Стивън Кинг: Все още се вълнувам, когато някой направи филм по нещо, което съм направил. Бях развълнуван да видя The Monkey по-рано тази година, както и The Life of Chuck. Много се вълнувам да видя римейка на Едгар Райт The Running Man, който беше заснет в Англия. Не пиша с мисълта за филми. Просто пиша това, което ми се струва добра история, която хората и аз ще харесаме. После каквото стане, стане. Няма проблем. Харесвам филмите, но мисля, че са различни неща, като ябълки и портокали, така да се каже.
Бихте ли предпочели да имате технологията да се телепортирате където пожелаете като в The Jaunt? Достъп до килер, който ви позволява да пътувате във времето назад до един момент като в „11/22/63“ или скромна магазин, където можете да си купите най-голямото си желание, като в Needful Things?
Стивън Кинг: Не мисля, че искам да имам нещо общо с пътуването във времето, защото ще объркаш нещата. Страхувам се, че ако опитам да се телепортирам, атомите ми ще се смесят с тези на муха, а аз съм гледал този филм, така че не би ми харесало. Най-голямото ми желание, какво би било то? Ей, имам всичко, което искам. Имам два чифта чисти дънки в шкафа си. Нещото, което наистина ми харесва, е – аз съм нещо като човек, който обича обувки. Обичам обувки. Възхищавам се на жените, защото те имат всички тези наистина готини обувки. Вероятно имам 20 чифта обувки, човече. Маратонки, малки ботуши и други неща. Когато хората видят това, ще кажат: „О, това е лудост.“ Залагам, че има много жени, които ще прочетат това и ще кажат: „Аз имам 50 чифта обувки.“
Имам много странни сънища, за които съпругът ми се шегува, че са като романите на Стивън Кинг. Някоя от вашите творби вдъхновена ли е от странни сънища?
Стивън Кинг: Мога да се сетя за едно, за изоставен хладилник, който, когато се отвори, беше пълен с летящи пиявици, и аз го включих в една история.
Казвате, че не харесвате февруари, числото 13 и да давате интервюта. Все още ли е така?
Стивън Кинг: Имаше време, когато бях млад и се борех да пробия като писател, и си представях всички умни и остроумни отговори, които щях да давам в интервюта. Сега, когато се сблъсквам с интервюиращи като вас, просто се блокирам. Чувам се да казвам: „Ъм... ъм... а... ъм...“ много често. Това е случай на „внимавай какво си пожелаваш, защото може да го получиш“.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
