Ден шести. Не ги броя, но днес ме попитаха и изведнъж си спомних: в Киев сме от вторник. Аз и Саша (Александър Осиченко - оператора на нашия екип - б.рз). Толкова се зарадвах, че отивам с него. Знаех си, че ще е незабравимо. Въпреки това, с ръка на сърцето признавам: не очаквах да има война.

Шест дни. Това се равнява на 144 часа, на 8640 минути, или на 518 400 секунди. Естествено, че не ги знам наизуст. Не съм чак толкова добра по математика. Убивам времето, в което не мога да заспя като отварям калкулатора. От любопитство. И с надеждата, че все пак ще заспя. Почти не ми се получава. Но напредвам. В четвъртък през нощта не мигнах, в петък май успях за час, в събота за два. Може би тази нощ ще ги направя три.

Снимка: The Guardian

Киев - този велик град ми грабна и съня, и сърцето. Не си представях, че ще стане така. Темата ме вълнуваше и просто исках да предизвикам себе си. Понеже така правя обикновено. Вдигам летвата и се засилвам. И този път беше така. И без значение какво стана и какво предстои, не съжалявам. Пак бих тръгнала за Украйна.

Човек се адаптира. Към всичко. Въпросът е да държиш ума си хладен. Да не се оставиш в капана на емоциите. И тук благодаря на мама. Най-вече на нея. Че не ми звъни в истерия на всеки кръгъл час. Благодарна съм на близките си, с които успявам да разменя по 2-3 реда дневно. И стига толкова.

Снимка: The Guardian

Всъщност, след мама, най-много благодаря на покойната ми баба журналистка, която все ми повтаряше, че трябва да поставям всичко под съмнение. Бабо, ти беше права!

Мисълта ми беше, че всичко е наред. А ако не ви се струва така, да знаете, че има много по-лошо. Ние със Саша сме добре. Наистина. Нищо не ми тежи, освен проклетата аларма. Но дори с нея съм в мир, тъй като почти не ми е нужна. Навивам я за всеки случай за 5:00, за да имам два часа преди първото живо за деня. Време за мен: да се съвзема, да прочета какво се случва навън, да се подготвя за ефир.

Снимка: people.com

Навън. За нас със Саша, на практика навън не съществува от петък, когато нещата излязоха от контрол окончателно. Градът е блокиран. Небето е затворено. Нямаме право да напускаме територията на хотела. Знаем за събитията отвъд вратата на нашето убежище, но опасността не я виждаме с очите си. Просто я усещаме от онова, което четем, което виждаме в интернет и в социалните мрежи. Да не можеш да видиш опасността, но да усещаш сянката ѝ, е усещане, от което бих искала да се отърва.

Навън има комендантски час. Навън са само военните, полицията и въоръжените доброволци. За нас светът е зад заключените врати на огромната сграда, в която сме шепа хора - общо трийсетина души: 8 българи, семейство французи, един британец, шепа украинци.

Десетимата души персонал са затворени заедно с нас. Не спят. Придремват заедно с нас в бомбоубежището. На крак. Толкова мили, сърдечни и отзивчиви хора. Всеки със своята съдба.

Снимка: bTV

Тъжно е малко в този хотел. Толкова е пусто и празно, а в един от най-древните и най-красивите европейски градове би трябвало да бъде другояче. Би трябвало да е пълно с ентусиазирани туристи, които да обикалят из забележителните църкви "Света София" и "Свети Володимир", да обсъждат конструкцията на "Златни врата", да потънат в сърцето на местната архитектура и изкуство.

Оглеждам се. И вече почти съм склонна да призная пред себе си: явно това ще е в някой друг живот. Лежа върху матрак, завила съм се с одеало и блуждая в тъмното. Също, както всички мои "съквартиранти". Ние сме посетители по неволя във фитнес залата на хотела. Но не ни е до тренировки. Тук се крием всеки път, когато завият сирените. Персоналът ни вади от стаите с настойчиво тропане по вратата, с викове и с обаждания. Просто хората искат да са сигурни, че сме защитени. Възхитителна грижа и любов от непознати, които не съм допускала, че ще срещна на 1000 км от дома.

Снимка: bTV

Иначе, поне тренирам препускайки по стълбите между шестте етажа, които делят стаята ми от фитнес бомбоубежището. И така, по няколко пъти на ден и през нощта. Във "фитнеса" си имаме неща от първа необходимост: вода, кафе, чай, кана за гореща вода. Имаме си специален кафе-бар, където се храним, когато няма заплаха. Въобще, всичко си е точно. Като си помисля за хилядите хора, възрастни и деца, свити по мазетата, по гарите на метрото, навряни в автобусите на километрични опашки по границите... сърцето ми се свива и наистина, наистина не виждам никакво право да се оплакваме.

Знам, че и това ще мине някой ден. Доброто никога не губи в края на играта. Мирът ще дойде. Молитвата ми всеки ден е винаги за мир. Толкова крехък, деликатен и съкровен е този мир. И така да зависим всички ние от него. Хайде, стига. Емоциите предпочитам да кача обратно на шестия етаж, да ги заключа в стаята, където много се надявам, че скоро ще мога отново да се кача.

Снимка: bTV

Тази тясна, но толкова уютна и снадбена с всичко необходима стая е нашето професионално, модерно студио в Киев. Саша разгъва всичката налична техника с такъв плам и замах, че сякаш сме на покрива на някой небостъргач. Просто възхитително. А когато застана пред прозореца и когато после видя истинския кадър по телевизията, е, справяме се, получава ни се. Успяваме умело да заблудим зрителите, че сме някъде на много, много приятно и високо място. А милият Саша толкова го сърбят ръцете, че не можем да сме навън и той да снима на воля, че изпипва до последния детайл всеки тънък фокус по неговата магическа инсталация в стаята.

И само да не си помислите, че това е хленч. Или ирония. Просто опитвам да има и шега, да има повод за усмивка. Винаги трябва да има. Дойдох в Киев с огромно желание. И всеки ден за мен и за Саша тук започва и свършва с една-единствена мисъл: да бъдем обективни, да бъдем коректни, да бъдем истински и да бъдем полезни. Защото сме тук в услуга на всички онези, които ни гледат, слушат ни и ни вярват.

Снимка: bTV

Историите от тук препускат в главата и в душата ми. Искам да разкажа всяка една от тях. Дано да ми остане време. Вече си мисля за утре. Понеделник е нов ден и нова седмица. Трябва отново да сме актуални. И не бива в никакъв случай да звучим минорно.

Няма място за униване.

Всичко е битка. Всичко е въпрос на вътрешна нагласа.

И за всичко си има една мерна единица и тя се нарича любов.

Багажът ми е стегнат. Всичко е подредено в куфара. В готовност сме всеки миг за евакуация.

Усещам, че очите ми се затварят. И не бива да пропускам този шанс. Може да е за 5 минути, може да е за 30 минути. Но ако сега не се възползвам, не знам после какво ме чака. Всеки шум ме стряска. Всяко хлопване на всяка врата. Дали не е гръм, дали не е тътен. Дали отново не обстрелват града, свил се на кълбо от всичката човешка болка през последните дни.

Киев - болка и любов през моите очи. Киев - вяра, че утре ще е по-добре, че хората ще се завърнат по домовете си, а няма да гледат на камери как взривяват апартаментите им, че новородените ще проплакват за първи път в болницата, а не на плочките в метрото и че сирените ще спрат.

Ах, как искам тези сирени да спрат.

Завинаги.

Киев, лека нощ.

Лека нощ, България.

И до утре.

Продължи да четеш