Разказ на управителя на печатницата, взет за заложник от братята Куаши

Вижте историята на Мишел Каталано, управител на печатницата в Дамартен ан Гоел, където се бяха барикадирали двамата братя Шериф и Саид Куаши.

Каталано беше държан като заложник в продължение на часове.

Двамата Куаши атакуваха в сряда редакцията на сатиричното списание "Шарли Ебдо" и убиха 12 души - карикатуристи, журналисти, полицаи и сътрудници на изданието.

Друг атентатор - Амеди Кулибали, който заяви, че е съучастник на братята, уби петима души - една полицайка и четирима евреи в магазин за кашер.

И тримата нападатели бяха убити при щурмове на полицията.

Разказът на Мишел Каталано:

„Като човек, прекарал 1 час с недобронамерени хора, съм добре. Трябва да си призная, че не съм спал добре, не съм свикнал с такива ситуации. В момента не искам да разговарям с журналисти. Единственото, което мога да кажа, е, че съм щастлив, че Лилиан се измъкна невредим, защото аз бях този, който му каза да се скрие.

Не съм си и помислял, че ще се върна жив и затова му го казах. Аз се опълчих, но както и да е - те не бяха агресивни към мен, държаха се с уважение, обръщаха се към мен с „Господине", отношението им беше коректно.

Опитвах се да запазя самообладание, да ги отклоня от това да търсят Лилиан, който е на годините на сина ми.

Накратко, когато звънецът би, ние чакахме доставчика. Отворихме вратата, видях ги през прозореца, че говорят с мениджъра, който пристигна в същия момент. Видях „Калашников” и гранатомет и осъзнах, че все едно съм в някакъв филм. Сами можете да си представите, това не е нещо, което изпитвам всеки ден.

Казах на Лилиан да се скрие, чух ги да слизат по стълбите, не можех да се скрия и затова излязох пред тях. Говорихме около час и изпитах нещо толкова невероятно, все едно да им направя кафе. Те казаха: „Не се притеснявай, обади се на полицията, всичко ще свърши скоро”. Обадих се и казах, че съм взет за заложник.

Тогава казах „те са учтиви”, имам предвид, че когато ги видях за първи път, си мислех, че ще умра, а днес съм жив. Казвам просто, че те не бяха агресивни, оставиха моя доставчик жив и невредим, казаха ми да оставя отворена вратата, аз отвърнах, че отоплението е включено.

Това беше първата ми мисъл, въпреки че ми се видя леко иронично.

Полицията пристигна, те извикаха да не стрелят веднага, защото аз все още бях там. Те слязоха по стълбите и започнаха да стрелят по полицаите. Искам да си отпочина и да прекарам малко време със семейството си.

Опитвах се за запазя самообладание цял ден. През целия час, който прекарах с тях, пихме кафе, те ме уверяваха, че ще ме пуснат. Дори ми казаха „не напускай сега, защото ще те застрелят”.

Когато се погрижих за раната на единия от тях, лейкопластът не се залепи добре. Вторият път ми казаха отново да не тръгвам, затова им дадох друг лейкопласт. Когато дойдоха за трети път, ми казаха, че мога да си вървя.

Докато слизах по стълбите се чудех дали да кажа къде е Лилиан или не. Казах им, но се опасявах от това, че три пъти ме питаха дали съм сам и аз им отговарях „да”. Ситуацията беше много трудна за мен. Почувствах се наистина облекчен, когато разбрах, че Лилиан е спасен.

Почувствах се облекчен, защото иначе щях да се обвинявам цял живот. Трябва ни малко време, за да се възстановим от случилото се. Виждате състоянието на фирмата ми. Трябва да продължим напред, да изграждаме, да мислим за бъдещето, защото за мен животът не свърши днес. Днес най-малко 3-4 пъти си мислех ,че ще умра”.