Всеки писател пише, за да стигне до възможно най-много читатели. Това каза в предаването „Тази сутрин“ писателката Теодора Димова дни след като получи поредната си награда „Цветето на Хеликон“.

„Писането е нашият труд. Всеки човек се труди и това е част от нас. Не се трудят само хората в неравностойно положение. Много е хубаво да празнуваме своя труд, само че този празник е натоварен с идеологически „одежди“, които задушават радостта“, посочи тя.

Теодора Димова припомни как преди години всички са манифестирали пред Мавзолей – „този паметник на посредствеността“, с усмивка в стил „пред нас са блеснали житата“.

„Проблемът е, че вместо да се стремим към отърсването от тази идеологическа и историческа обремененост, ние като че ли все повече и повече започваме да я пропагандираме, да я величаем, да я идеологизираме“, посочи още писателката.

Теодора Димова каза също така, че центровете на руската пропаганда у нас продължават да са много силни. Според нея те ни влияят и ни облъчват.

„Всичко това става на някакви елементарни нива с аргумента, че едно време е било толко хубаво „да ходим на "Златни пясъци" и да караме кола“. Това са едни клишета, които се повтарят до безкрай и стават неразбиваеми“, посочи тя.

Писателката смята, че нещата се изместват към една „зловеща посока“ за възвеличаване на миналото. Даде пример с това, че за възстановяването на Бузлуджа са се намерили пари, но не и за изграждането на мемориал на жертвите на комунизма на остров Персин.

„Книгите, разбира се, не могат да спрат агресията и войните. Това беше една голяма моя мечта. Тя е неизпълнима. Книгите обаче могат да повлияят на всеки отделен човек и в това е тяхната сила. Те могат да обърнат мисленето му и в това е смисъла на литературата“, каза тя.

Теодора Димова обясни, че от известно време има усещането за „плътна желязна завеса вътре в нас“ – нещо като вид автоцензура или някаква мъглявина в душата.

„Тя не ни дава възможност да се изкажем, да говорим свободно за миналото – спокойно и без напрежение“, поясни писателката. 

Димова разказа, че е спряла да пише, когато е започнала войната в Украйна, защото била изпаднала в ступор от случващото се. Тя не очаква нищо добро, но все пак има надежда и тя е в следващите поколения.