Истинска персийска принцеса и внучка на последния ирански шах Мохамед Реза Пехлави пред bTV за свободата на жените и за протестите в Иран след убийството на Махса Амини. Тя не може да посети родината си. Известната актриса и сценарист Ясмин Пучи бе в София по покана на кинофестивала "Синелибри".
„Родена съм в Рим през 1976, а революцията се случи три години по-късно. Така и нямах шанса да видя Иран, защото на цялото ми семейство беше забранено да стъпва в родината. Но съм толкова любопитна за тези земи, многократно съм ги посещавала през разказите и снимките на мама и баба. Нося със себе си красотата от това време. И сега е красива държава, но това, което се случва там, за съжаление погубва представата за нея“, казва Ясмин Пучи.
Животът Ви е изпълнен с граници: родена сте в Рим, след това заминавате за Ню Йорк, но във вените Ви тече иранска кръв?
Всъщност в Америка заминах, за да уча театър, след това започнах да режисирам и късометражни филми, не само в Италия, но и във Франция, Германия. Тази ми любов към киното дойде от баба, която беше изключително артистична личност. Всяка вечер посещаваше кино салоните. После с нея говорихме толкова много за дадения филм, така заминах за института на Лий Страсбърг, а тя беше толкова щастлива.
Всъщност баба Ви Ашраф Пахлави е принцеса, сестра близначка на последния персийски шах Мохамед Реза Пахлави той често се допитва до нея. Сега пишете книга за нея, трябва да е била невероятна жена?
Наистина е така. През годините винаги се е борила за правата на жените, френската преса често я нарича „черната пантера“. Тя беше сигурна, че за да бъдеш щастлива, трябва да бъдеш добре образован. Тогава може да взимаш самостоятелни решения. Тя е първата публична фигура в Иран, която официално забранява хиджаба. Хората са били толкова свободни по това време, докато семейството ми управлява държавата. Изборът дали да бъдеш с хиджаб, или не е бил в ръцете на жените. Въпрос на личен избор. Били са свободни да си сложат грим, красиви рокли за шах Пахлави, който за съжаление е починал, когато съм била много малка. Монархията е била винаги на първо място, той много е искал да доведе Иран до следващо стъпало на световната карта. За него хората са били истински важни. Връзката на баба ми с шаха е била толкова близка. Не съм сигурна дали е нормално за близнаци, но тя ми е споделяла, че всяко политическо решение, което той е правил - се е основавало на факта, че такъв тип личност като нея е била винаги зад гърба му. Знаете ли погледнато отстрани изглежда, че моят живот е бил приказка.
Живот на принцеса?
Да, но не беше точно така. Животът ми е много обикновен. Имах нормален пубертет, в обикновена къща, знаех откъде идва семейството ми. Мисля че майка ми нарочно е избрала да избяга в Италия. Аз също винаги съм се стремяла да не свързвам историята на семейството с кариерата ми на артист, рядко говоря за това. Сега живея с двете ми деца и съпруга ми. Ние сме обикновено семейство и много ми се иска тази нормалност, която имам аз, да я има и в иранските семейства. Не мога да си представя какво е да изгубиш собствената си дъщеря, дори не трябва да си майка за да си представиш тази болка, този кошмар. Дъщеря ми е на 13 г. Последно време тя започна да ми задава въпроси. Представяше си страната на своите предци толкова красива. Напоследък обаче е в шок, в гимназията им показват тези протести, а тя само пита защо, защо мамо. Тези малки деца трябва само да мислят за това каква ще е следващата игра, но те не могат. Те са в сърцето на революция, правя постоянно паралели.
Катерачката Елназ Рекаби. Какво мислите за всички тези малки актове на смелост, от страна на младите, красиви жени, които искат да покажат посланието си към света, напълно осъзнаващи опасността?
Това е истински кураж, те не просто протестират, както го прави целият останал свят. Всички ние показваме съпричастност с тях, но от другата, по–сигурната страна, те рискуват живота си, и не спират да го правят. Учат ни какво е истинска революция…налудничаво е. Горда съм с тези жени, в състояние съм да се разплача, защото те променят света. А аз аз се чувствам толкова безсилна, иска ми се да направя толкова повече.
Но вие го правите чрез филмите си, в които засягате толкова социални теми като домашното насилие, правата на жените. Заедно с режисьора Емилиано Ферера, написвате и съпродуцирате уестърн?
Така е, но знам, че не е достатъчно. Някак променям единствено моя социум. А за уестърна си беше предизвикателство, да снимаш италиански уестърн, по модела на великите филми на Серджио Леоне си е предизвикателство. Ферера е млад, но силно привързан към киностила на Леоне. Искахме да върнем тази слава на италианското уестърн кино от 70-те. За нас крайният резултат и всички награди си бяха изненада, защото в уестърна винаги всичко се върти около мъжкарството. Да вземем актьор като Клинт Истууд, той е в центъра, жените са винаги в периферията. Ние обърнахме малко посоката. При нас сюжетът се върти около жена. След това снимахме още един уестърн с Рон Мос, но тук централна роля имаха група жени. Искахме да покажем, че заедно те притежават още по-голяма сила.
Освен, че пишете сценарии, вие продължавате да бъдете и актриса. Кое е по-лесно - да си представяте и пишете дадена история, или да я изживявате?
Никога не съм се замисляла, но когато пиша някак си се свързвам с всяко мое преживяване. Помага ми да събера мислите си, но ако трябва да избирам. въпреки че актьорството ми дава възможност да бъда, която си пожелая, може би ще предпочета писането.
Сега за първи път сте в България, като част от журито на кино–литературния фестивал „Синелибри“, какви са първите ви впечатления от България?
Харесва ми колко отдадени и учтиви са хората, красотата на есента. Благодарна съм, че всичко е толкова организирано. Най-хубавото е колко различни култури има тук, много е интернационално. Това не можеш да го срещнеш на филмовия Фестивал в Рим, от който също съм част от журито. Сега само се надявам да имам време да се разходя наоколо. Надявам се догодина да седим двете тук и да говорим с някой ирански режисьор. Може би жена, достатъчно смела да говори за живота си свободно. А пък аз да имам възможността да отида свободно до Техеран, да посетя колежа, където е учила мама. Искам да прегърна жените, всички, които срещам, да им кажа най-накрая, най-накрая сте свободни.
