Симон Варсано е снимал част от най-големите имена в театъра, киното, музиката и литературата. Повече от 15 години холивудски звезди застават пред обектива му. Животът му е бил динамичен. По времето на комунизма е бил на косъм от смъртта заради надпис срещу режима. Романтик, чувствителен и непокорен пред несправедливостите, които вижда.
Кой е Варсано?
Срещата със Симон Варсано е вълнуваща. Той обича да наблюдава, да слуша, да се взира. Когато говори прави дълги емоционални паузи. Понякога забързва гласа си на детайлите. Разказва историите от своя живот не само с глас, но и с очите, с тялото си. Казва, че се вълнува от всеки нов изгрев и с широко отворени очи посреща новия ден. Харесва всичко неподправено, красотата в несъвършеното. Такива са и снимките му – истински.
„Обичам честната фотография. Всеки Божи ден е изключително уникален и прекрасен, че ние да го разкрасяваме и да го правим по наш вкус“, Симон.
Въпреки че практикува фотографската професията повече от 30 г., изпитва вълнение всеки път преди да снима.
„Винаги преди да отида да снимам аз се вълнувам и си задавам въпроса дали ще мога да направя добри снимки. Не знам дали ми личи, но мислите и чувствата ми са неуверени...“, добавя фотографът.
Вдъхновението
„Има физиономии, които помня от дете – важни за мен. Спомням си, че имах двама приятели – братя. Единият от тях - Филип беше останал в по-долния клас. Той имаше гълъби. Когато пускаше гълъбите да летят си вдигаше главата и ги гледаше. Тогава аз виждах едно друго лице. Спомням си това лице много ясно – как се променяше. След години разбрах, че светлината прави така, че очите да изглеждат по друг начин, лицето да изглежда по друг начин. Тя го прави одухотворено, ефирно и сякаш, така че самият той във всеки един момент щеше да литне. Така започнах да се занимавам с фотография. След време се появи един фотоапарат, брат ми ми го подари. След него се появи друг и така. Обичам да наблюдавам“, разказва Варсано.
Във ВИТИЗ: Близо до големите...
„Завърших фотографско училище и нямах работа. Във ВИТИЗ Маргарита Младенова беше асистент на Люцканов и тя поставяше пиеса по това време. Попитах я дали мога да направя снимки. Това беше първата пиеса, която снимах“, спомня си Симон.
Във времето, когато работи в ВИТИЗ и театъра, той се среща с част от най-големите български актьори, режисьори, драматурзи. Всеки един от тях остава в живота му особена следа.
„Апостол Карамитев – той преподаваше във ВИТИЗ. Работеше и в Народния театър. Много често виждах един човек - адски вглъбен в себе си. Беше строен мъж, много красив, минаваше по улицата. Ако тогава снимах, може би щях да се опитам да го снимам, в тази негова крачка – забързана, между хората. Отличаваше се, беше с друга аура“, спомня си Симон.
Друга важна за него личност в пътя му като фотограф е Петър Папакочев.
„Бащата на Жоро Папакочев беше много известен фотограф. Ние с Жоро се знаехме и аз го помолих да снимам баща му. Той ми уреди среща. Помня много добре целия интериор - лампите, които бяха, там където е правил повечето от портретите си, всичко. Бях решил, че ако тогава този човек хареса снимката ми, аз ще правя точно такива портрети - каквито аз бих искал да изглеждат. Той я хареса и така започнах да снимам различни хора“, разказва Симон
Известно време работи за няколко български печатни издания като вестник „АБВ“. По това време той се среща и снима много български писатели. Сред тях е и Йордан Радичков.
„Току що бях прочел на Радичков „Ние, врабчетата“ и страшно много ми хареса, много обичам тази книга. От вестника ме изпратиха да го снимам. Снимката – стана, получи се“, добавя Симон.
Фотография и в медицина...
„Във ВИТИЗ работех като сценичен работник, а след това не можех да си намеря работа. Бях опитал да работя в Киноцентъра, но не можах. Нямах достатъчно хора, които да ми помогнат. Там задължително трябваше да има някой, който да ти помогне. В театъра имаше други хора, които си работеха. И тях не можех да изместя. Появи се конкурс в „Пирогов“ и така започнах. Медицинска фотография – когато на лекарите нещо им е интересно, ни викаха нас“, споделя Симон
От „Пирогов“ Симон запазва много приятелства. Хората, които среща там са до него, в един от трудните за него моменти в живота. Един такъв период е 1989г., когато се изправя срещу Режима по това време. Тогава е на границата между живота и смъртта.
Срещу системата и срещу страха: Историята на дисидента
„На 33 години бях тогава. Това, което в момента се случва, не е по-различно от това, което се случва тогава. „Тодор Берия Живков" пишех няколко месеца на едни и същи сгради по бул. Цариградско шосе. На една от тях, точно близо до Комбината, те са дебнали отсреща и ме хванаха. Подгониха ме, изстреляха по един пълнител, докато накрая ме уцелиха. Самото прострелване не беше най-страшното нещо, после се появиха страшните неща. Физическата и болката в сърцето от това, което се случваше“, спомня си Варсано.
„Исках да се преборя със страха. Бях прочел една малка книжка, в която много ме потресоха историите в руските лагери и какво се е случило с тях. Как те са намерили сили толкова години да бъдат в Сибир и да запазят духовното в себе си. Това беше книгата, която ме катапултира и ме накара да се опитам да се преборя със страха от това, което правех. Страхът беше доста силен, но удовлетворението да си се преборил с него беше много важно за мен“, допълва Симон.
В киноцентър „Бояна“: Холивуд пред обектива
„Винаги съм мечтал да работя в киното. Видяха мои снимки, поканиха ме. Много неща научих за американските филми и как се работи там. Продължавам да се уча. Когато съм на терен, не желая по никакъв начин да ме усещат. Личностите, с които се срещам са изключително семпли хора и по никакъв начин не се държат като звезди. Не ходят с бодигард. Всичко става съвсем нормално. Има дистанция, която съществува между нас, но тя е толкова естествена и нормална…“, споделя фотографът.
Из между всички личности, срещата с Колин Фарел е най-докосващата за Варсано.
„Последният ден на Колин Фарел в „The way back“ - бяха нощни снимки. Когато първият асистент съобщи, че това е последният ден на Колин Фарел, хората започнаха да ръкопляскат. Той се сбогуваше с всички. Поздрави се с оператора, с режисьора и в един момент, дойде при мен и ме прегърна. Аз я помня тази прегръдка. Беше много ценна за мен, защото той е един много любим мой актьор и освен това като поведение по никакъв начин не се разграничи от тази моя представа за него. Разказвам нещо много лично. Имало е много интересни срещи, но тази буквално влезе в сърцето ми“, споделя Симон.
Какво виждам днес…
„София. Обичам го този град. Това ми е родният град. Обичам го, но не мога да не кажа това, че градът става все по-безличен. Едно от нещата, които много ми прави впечатление е липсата на уважение към нашето минало. Старата архитектура не се съхранява, не се пази. Понякога снимам тези неща, но не винаги. Не винаги“, казва фотографът.
Какво чувствам…
„Аз съм от хората, които са изключително много излъган, след 1989 г., когато се появи СДС. Аз вярвах, че тези хора ще направят промените. Не се появи нито една достойна демократична партия, която да обича страната, да уважава българския народ и да се опита да работи за неговото духовно израстване. Без образованието, без духовното израстване тази страна ще си отиде, защото начина на управление е абсолютно бездуховен. От години хората, които трябва да са най-уважаваните и най-ценените – хората, които се занимават с нашето образование, спорт, нашето духовно образование, изкуство – те са много мачкани и унижавани… Ние отдавна не вървим напред. Аз съм човек, който е бил на доста места по света. Мога да кажа, че на изумително парче земя живеем, красиво. Дано да го запазим.“, коментира Варсано
Равносметките...
„Обичам си работата. Винаги правя всичко с много вълнение и желание.
Опитвал съм много неща в живота си, не всички са хубави, но в едно съм сигурен - цял живот съм искал да бъда обичан и да обичам… Това е“, завършва фотографът.
Досега в рубриката Фотографите представихме Стоян Ненов и Огнян Стефанов. Не пропускайте да видите историите за техния живот и работа!
