Една от задължителните теми на разговор след празниците традиционно е – прекаляването с храна и фокус към връщането във форма.
Има хора обаче, които преяждат целогодишно или имат така нареченото "емоционално хранене" и са развили нездравословна връзка с храната.
За такъв случай разказва Петя Дикова. В последните седмици тя се съсредоточи върху материали за различни зависимости като алкохол и наркотици, а днес продължава поредицата си със зависимостта към храна.
Някои наричат зависимостта от храната "заболяването на 21 век", защото все по-разпространено е храненето без усещане за глад.
Хранителната зависимост може да се изрази във всичко от обсебване за храна до неконтролирано желание за определени храни, тъпчене и преяждане.
Потърпевшите стават зависими от "приятните" чувства, които идват от консумирането на храна. Тези мъже и жени често продължават да се хранят дори когато са преяли.
Предизвиканата химическа реакция в мозъка, е сходна с реакцията на пристрастения към наркотици или хазарт, защото активира същия център за награда в мозъка.
Героят на Петя остава анонимен. Тя го нарича Елена.
Нейният проблем започва „визуално“ около 9-годишна възраст, но го има още от 7-годишна.
„Бях много срамежливо дете като цяло и не обичах да общувам много с хора. Изолацията е едно от нещата, които може би ме накарало да прибегна към храната като вид спасение и нещо такова - да е вид приятел“, споделя Елена.
„На 9-годишна възраст реално бях с наднормено – 53 кг. Бях едно от най тежките момичета в клас. Сега в момента съм 54-55 кг при 165 cм“, посочва тя.
„Оттогава насетне реших, че ще пазя диети - обаче на никого не съм казвала. Отказвам се от храна - вечер и така нататък. Наваксам следващата седмица. Борех се с това до 23-годишна. Винаги е било така на периоди“, казва Елена.
По думите ѝ психолозите казват, че зад такъв проблем стои връзката с майката и липса на чувство, че си обичан.
„Аз имам израснала в дисфункционално семейство като разведени родители. С майка -супер пасивна, липса на отговорност, неспособна да се справя с нещата. И оттам-нататък винаги съм имала комплекс, че не съм достатъчно добра, достатъчно красива, достатъчно слаба. Това, което съм чувала в болестта и преди да започна да се възстановявам, е, че всъщност реално аз не съм била достатъчно обичана. Не съм била искано дете. Това е липса на здрав разум от страна на родителите - минавах през този гняв, но аз не искам да хвърлям вина или нещо такова“, споделя Елена.
„Детето, ако се почувствам по някакъв начин неразбрано… Усамотявам се с храната или бягам в храната, защото ми е скучно. Или защото нещо съм уплашена под стрес. Ако съм напрегната или трябва да отида да се наям, да придобия някаква смелост, да направя нещо. Това е много трудно за малко дете да го съзнае. Според мен аз се изолирах от приятели, спрях да работя, спрях да уча“, казва Елена.
„Когато бях в анорексия, бях 42 кг, 165 cм висока. И за мен това беше уникално постижение. Натискането не винаги е добър подход от страна на роднините. По снимките виждам едно дете - един неразвит индивид, не може да се определи момиче ли е, момче ли е, дете ли е. Аз бях на 22 години, но то не се вижда, защото беше някакво детенце - някакво същество. Аз се харесвах 42 kg, но аз имах и своите преяждания също и знаех, че аз рано или късно ще достигна високите се килограми - които са били 60, 65, 70“, споделя жената.
„Не можех да повярвам, че имах всички симптоми на анорексия и булимия - какво ми става? Защо ми се случва на мен?“ – се пита Елена през годините.
„В университета завърших едва-едва. Не постигнах и 10% от потенциала си“, смята тя.
"Параноята е страшно голяма. Много се увреждат на биохимично ниво. Процесите и мисълта за самоубийство изглежда много реална", посочва Елена.
Как тя успява да се спаси - цялата ѝ история чуйте във видеото.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
