„Аз съм Презвитера Калина Михайлова от село Шуменци. В момента аз съм облечена със Северно Добруджанска черненска носия или още преселска носия.“
Повече от 20 години Калина събира носии. Започва колекцията си с една малка престилка, наследена от нейната пра баба – Милана. Престилката пътувала стотици километри, дни и нощи, от едно село в Северна Добруджа до едно в Южна Добруджа.
„Майка ми и баща ми са преселници от Румъния, от село Черна. Майка е била на две години, когато идва тук в България с нейните родители, а баща ми е бил на седем години. Той идва тук със своя баща. Дядо ми е имал статут на Румъния и е имал възможност да остане в Румъния, но той предпочита да дойде тук в България“, разказва тя.
Зелената престилка с втъкани сребърни нишки днес разказва болезнената история на българите, които напускат домовете си, за да живеят в пределите на родината си.
„Тя е част от семейната история, тя е една малка частица от това, което нося в сърцето си, от моите корени“, добави Калина Михайлова.
През 1940 г. България и Румъния сключват договор, според който България си връща част от отнетите след Първата световна война земи. Крайовската спогодба предвижда задължителна размяна на населението от Добруджа. Румънците от южната част се преселват в северната. На тяхно място идват около 68 000 българи от областите Тулча и Кюстенджа, която от 1978 г. е румънска територия.
По този начин Северна Добруджа, която до този момент е била с преобладаващо българско население, е обезбългарена окончателна. Въпреки огромната радост, с която са посрещнати за много семейства, това остава дълбока рана.
„Татко шиеше и пееше и когато пееше и си поплакваше, защото за него от това, че са оставили родните си домове и са дошли тук в България остави свой отпечатък. Те говореха за България с любов, но само си спомням, че от време на време с баба ми, с други роднини казваха: „Е, какво ли правят нашите къщи в Романия, така казваха те в Романия“, добавя Калина
Тя казва, че понякога тъгува за село Черна, селото на родителите й. Мечтае, когато внуците ѝпораснат, да заведе отвъд Дунава. А до тогава тя започва да събира наследството на черненци от къща на къща. В дома си има 13 сандъка, в които съхранява повече от 70 традиционни носии.
Преселската носия има няколко части – памучна риза, сукман или чокман, съставен от пола и вълнено елече, наречено чопак и престилка. Цветовете са ярки и натрапчиви.
„Майка ми не разбираше от топли и студени тонове, но тя умееше, а тя умерше, но може би всички преселки, това беше вродено при тях – правилно да съчетават цветовете и с годините аз за себе си установих, че жълтият цвят може най-много съчетания да се прави с него. На жълтия цвят подхожда зелено – жабункено, подхожда гевезено или виненно, подхожда джандармено или морско синьо. Много често се връщам към диалетизмите, които използваха баба ми пра баба ми –скоменче или столче, праждичка или върбичка, фъркулица – вилица, пат, пат е легло, какво още – те имаха много интересен диалект, който аз сега, когато чуя много мило ми става, драго ми става“, разказва Калина.
През 2018 г. тя е кмет село Шуменци. Тогава е и Българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Тя решава да използва повода, за да покаже наследството на рода ѝпред света.
„Шест месеца всеки понеделник ходех на работа в различна носия и ми беше много приятно и това ми даде възможност да покажа всяка една носия в нейната красота, с нейните характерни белези. Чувствам се прекрасно в носия“, казва тя.
Калина е една от малкото, които реставрират и съхраняват така наречените преселски носии. Всичко, което има в колекцията ѝ е автентично. За последните 10 години Калина представя многократно носиите на различни места в страната. Мечтата ѝе да организира изложба в родното село на родителите си, в Румъния.
Гледайте повече във видеото.
