„Любовта е като красива жена, която те хваща за ръка и докато ти обещава хубави работи, те води в ада…“ (Михаил от „Лехуса“, изд. „Колибри“)
Мрачно. Мъгливо. Мистично. Митологично. Мъждукащо. Магично. В неизмамен антисинхрон с очакването за сурова поетика, интересен поглед към човешката природа, неизбежната неизбежност и пронизващата чудовищност на битие, в което никой от нас не предполага, че живее. Писателят Васил Попов има ясно разпознаваем почерк, в който реалното и нереалното вдишват и издишват през една и съща белодробна система.
В книгите му срещаме самодиви, сенки, проклетии, ритуали, посвещения и поверия, селски самотници, които носят в себе си повече тайна, отколкото думи. Но всичко това е поднесено не като фолклорен цитат, а като току-що оплетен пуловер, който разкрива психиката на героите – едновременно малка и космополитна, смъртна и безсмъртна, в човешко-нечовешки бокс, изнесен на рунда на ненатрапчивото разголване...
Само и единствено авторът на подобен свят може да бъде интроверт, когото всички, дори приятелите, приемат за екстроверт. С цялата естетика на мълчанието, тихото присъствие, антиего стила и съсредоточеността, лишена от поза и без да изглежда „писателски".
Васил Попов, в разговор с Даниел Димитров – какво го привлича към хората в моментите, когато са най-уязвими; има ли едно нещо, което пронизва прозата му; понякога усеща ли се, че изпада в публицистика; има ли теми, от които го побиват тръпки; кой го съветва, докато пише; чувства ли се приет от писателската общност у нас...
Знам, че сте роден в София, но когато в гугъл напишеш Васил Попов плюс писател, излиза „Хемингуей от село Миндя“, и става дума за Ваш съименник, живял между 1930 и 1980 г. За Вас излиза, че ако Стивън Кинг имаше баба и дядо от Трънско, сигурно щеше да напише „Мамник“ преди Васил Попов. Как се отнасяте към тези „смели“ клишета?
- За съжаление, за един автор подобни сравнения правят по-скоро лоша услуга. От една страна се радвам, защото това показва, че има глад към този тип литература, че се търси нещо подобно на Стивън Кинг в България, което е супер. Обаче, когато кажеш „българският Стивън Кинг“, хората си създават гигантски, високи очаквани, които ти няма как да оправдаеш.
Аз не съм Стивън Кинг, но и Стивън Кинг не е Васил Попов. Защото аз не мога да пиша като него, но и той не би могъл да напише нещо, което се развива в Трънско – с герои, които говорят на трънски диалект и така нататък. Така че мисля, че по-скоро са излишни тези неща...
Вашите герои често са изправени пред вътрешни бездни, самота и морални изпитания. Какво Ви привлича към хората в моментите, когато са най-уязвими?
- Тогава на мен са ми най-интересни, чисто като персонажи. Тогава има някакъв конфликт.
И в живота ли е така?
- Ами същото правило важи и в живота. Хората, които са уязвими по някакъв начин, на нас винаги ни стават по-близки, по-човечни и ги виждаме като истински хора.
Има ли едно нещо, което пронизва прозата Ви?
- Чудовището, със сигурност. Винаги гледам да има някакво чудовище. Винаги се опитвам да го прекарам обаче през призмата на съвременните проблеми. Не просто да вземеш някакво фолклорно чудовище, ами да се опитваш да го отнесеш към проблемите, които вълнуват обществото. Тази трансформация не е лесна. Когато се ровя и търся информация за чудовище, на мен не ми е интересно самото чудовище и какво точно представлява.
Опитвам се да мисля дали една такава история би имала отношение към днешния ден. Георги Дюлгеров, за последния си филм „Записки по едно предателство“, казваше, че дори историческите филми трябва да имат отношение към днешния ден, иначе става просто някакъв документален филм.
Търсите ли някакъв баланс между документалното наблюдение и екзистенциалната условност?
- Да. Аз винаги търся баланс между много неща и в историите, в книгите. Това е трудно. Читателите казват накрая дали си успял.
Според мен в живота има баланс между всичко. Питали са ме защо пиша хорър, в същото време има цигани, които слушат сръбска музика. Действието се развива в едно погранично село, където не мога да напиша, че всички слушат Шопен и Моцарт, защото ще е нелепо. В живота винаги има баланс, има хора от различни прослойки, които слушат различна музика и просто животът е такъв – многопластов, с баланс във всичко.
Изкушава ме въпрос за авторите, които са Ви повлияли, но ще се опитам да го задам по друг начин. Какво е времето за Вас като писател?
- Аз по принцип си давам сметка, колкото повече пиша, че много ме блазни идеята в историите ми времето да не се развива праволинейно. Тоест, да имаме миналото и да видим как то се отразява днес на героите. И то може да е преди 2000 години, може да е преди 100 години. И да задълбаваш все повече в миналото, но не в посока носталгия и в посока това да си представяме, че навремето хората са живели по-хубаво, и да се бием в гърдите как имаме някакво невероятно минало. Просто да видим как миналото се отразява на времето днес.
Тук пак стигаме до баланса.
- Абсолютно! Да. Пак е въпрос на баланс.
Понякога усещате ли се, че изпадате в публицистика?
- Да. Тук обаче идва намесата на редактора, който казва: „Това все пак е жанрова литература. Внимавай! Виждам, че ти е интересно това, което пишеш“. Аз много често се изкушавам, когато започна да си правя проучвания. Виждам интересни и любопитни неща, и искам да ги да разкажа на хората, защото съм сигурен, че едва ли ги знаят. Обаче, ако това няма отношение към сюжета, просто трябва да се махне.
Това означава ли, че редакторът се намесва, докато пишете?
- Накрая се намесва. Той по-скоро вижда нещо, което според него трябва да се махне. Има едно правило – ако можеш да махнеш нещо и не се променя нищо в целия ти сюжет, значи трябва да го махнеш, със сигурност.
А докато пишете, имате ли съветници?
- За първата книга – да. Тогава Ваня Щерева и Ана Клисарска ми помагаха. Те бяха мои ментори, всъщност. И ми даваха ценни съвети, които спазвам до ден днешен.
Вече пишете, без да Ви съветват. Защо?
- Защото вече мисля, че нямам нужда (Смее се – бел. а.). Имах консултанти за последните две книги, които аз поисках. Там има малко повече археология. И аз, макар да се интересувам и от история, и от археология, все пак не съм специалист, и винаги има риск да напишеш някоя глупост. За мен беше важно да не е дигитален консултант, а жив човек, към когото да се обърна.
Налагало ми се е да се консултирам за едно изречение... Но е хубаво наистина да се плаща на хората за тези неща. Забелязал съм, че в България малко писатели ползват този „лукс“ – да си имат консултант. Но за мен това е много важно.
Само професионалисти ли имат шанса да Ви консултират, на приятели доверявате ли се?
- Да. Имам и такива съветници, така наречените бета читатели (Смее се – бел. а.). Особено в началото, когато започвах да пиша... Имам един набор от приятели, които винаги ми четат нещата и дават акъл. Защото понякога, когато пиша нещо жанрово, аз се вглъбявам повече в сюжета, в това да не съм допуснал чисто логически някоя грешка и може да си направя някакъв гаф, който само друг човек би забелязал. Дори да си объркал името на някой герой... Дори Дж. К. Роулинг е правила такива грешки – виждал съм в „Хари Потър“ как обърква Снейп вместо Дъмбълдор, и толкова си личи (Смее се – бел. а.).
В „Лехуса“ разказвате, че лехусите са духовете на майки, чиито бебета са били насилствено взети и убити. „Лехусата, вярвал народът ни, идвала при родилката, за да я подлуди и да ѝ вземе бебето, тъй като сама страдала от липсата на своето…“, пишете Вие. Има ли теми, от които Ви побиват тръпки?
- За всяко нещо, което описвам в книга, се опитвам да вляза в обувките на героите, по някакъв начин – за да ме е страх мен. В живота ме е страх от гръмотевици.
Много ме плаши, още от пандемията, липсата на емпатия. Това е нещо, което според мен, и пандемията доказа, и на още хилядни нива се показва, че хората все повече са лишени от емпатия, от съчувствие и така нататък.
Лицемерно ли е, че все повече хора говорят за емпатия?
- От една страна, може би, да. От друга страна, ето, в Америка започнаха да говорят, че емпатията е нещо лошо. А според мен е хубаво да се говори, че не е нещо лошо. Защото, когато Тръмп започна да говори, че емпатията е нещо лошо, не можех да повярвам, че изобщо се появява такава вълна. В 21-и век си говорим дали съчувствието към други човешки същества, и не само човешки същества, и към животни, е нещо лошо – това е пълен абсурд. Мислех, че вече сме стигнали до някакъв консенсус по темата...
Имате ли усещането, че хората сякаш обичат за бъдат стряскани, стресирани и плашени – от екрана, от сцената, от книгите...
- Да. Със сигурност. Моето обяснение е, че това, най-малкото, е някаква емоция. Още една емоция, която ти изпитваш... Човек обича да изпитва емоции – когато ходиш да гледаш театър, когато ходиш да гледаш кино, когато четеш книга. Дали ще те разплаче, дали ще те уплаши, дали ще те разтърси, дали ще те накара да се замислиш...
Но не ли е мазохизъм това?
- Не, не мисля.
Има ли нездравословни почивки за един писател?
- Забелязал съм, че при мен не е здравословно да си давам паузи, когато пиша книга, защото започвам да забравям някои неща и след това ми е много трудно да се върна и да си припомня. Зависи, може би, какъв тип литература пишеш. При мен нещата са много навързани. Имаш някакъв криминален случай и после е трудно да хванеш всичките нишки. А между книгите е хубаво да има почивка.
Между другото, много е трудно да си почиваш според мен. Защото, дори когато не пишеш наистина, в главата си ти продължаваш да мислиш или четеш нещо, или виждаш нещо някъде, и си казваш, че това може да се вгради в сюжета.
Смях се от сърце на признанието Ви, че обичате да чистите прах преди да започнете да пишете. Ако погледнем на това метафорично, какво друго изчиствате преди писане или преди нещо ново, което предстои?
- Аз се опитвам изобщо да забравя за себе си и за околния свят, когато седна да пиша. Защото наистина, буквално, ми е важно да вляза в обувките на героя. Не да се опитвам да представям себе си и да товаря историята с някакви мои разсъждения, и да си разказвам свои лични истории. Разбира се, винаги, малко или много, разказваш нещо лично, но това не е история за теб. Това е история за героите и е важно, когато седнеш да пишеш, да си изчистил всичко и да си забравил...
Понякога даже си спирам телефона, защото не искам никой да ме тормози и да ме разсейва. Защото едно обаждане е способно да ме разсее. Веднага ме откъсва от историята и след това, за да се върна, отнема много повече време да се потопя в атмосферата и в емоцията.
От прочетеното за Вас, останах с усещането, че сякаш изведнъж сте се усетил като професионален писател, това не е било детска мечта. Има ли период преди и след в живота Ви?
- Много се опитвам, като характер и отношение към читателите, да се запазя такъв, каквото съм бил преди. Говорил съм си с приятели на тази тема, защото, особено в България ми се струва, че дори най-големите звезди не са като тези в Холивуд. Клише е, но не трябва да се самозабравяш и да забравяш откъде си тръгнал.
И по време на срещите с читатели искам те да усещат, че могат да си говорят с мен спокойно – така, както аз съм искал преди, като читател да мога да си говоря с писателите, които обичам. Затова се надявам, че не съм се променил...
Читателите Ви приемат много добре и това се вижда от срещите с тях, от тиражите Ви. Чувствате ли се приет обаче от писателската общност у нас, ако според Вас има такава?
- От една страна, да. От друга страна, все още продължава да се гледа на жанровата литература като нещо, което е второ качество литература. Другото, което усещам, за мое огромно съжаление, е завист. Болно ми е, защото си мислех, че ние като писатели, като общност, правим едно и също – пишем, за да могат хората да четат, да могат повече хора да четат. Не разбирам кому е нужна тази завист. Аз не се чувствам като конкурент с други писатели. Най-голямата ми радост е, когато читател ми каже: „Бях забравял и спрял да чета българска литература, но сега покрай Вас отново започнах да чета и други български автори!“.
Затова приемането от страна на читателите е много по-важно, отколкото другото приемане.
Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?
- (Замисля се – бел. а.) Имам спорове с приятели, дали съм интроверт или екстроверт. И аз винаги съм утвърдявал, че съм интроверт. Но никой не ми вярва за това нещо. Така че бих казал, че съм интроверт (Усмихва се – бел. а.).
Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?
- Аз съм човек, който обича да пише и да прави това, с което в момента се занимава. И е много щастлив от факта, че може да си позволи да го прави.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
