Израснал между улиците на Молдова, Израел и България, Денис Бучел започва да документира всичко, което вижда точно там - на улицата.
Срещата ни с Денис започна от трамвайна спирка "Вишнева" - емблематична за столичани. В кантона, заобиколен от цъфнали червени лалета прелитаха гълъби. Ухаеше свежо. Чудна спирка. Трамвайната линия минава през малка горичка от широколистни дръвчета. Въпреки, че е пролет - по релсите винаги има паднали листа, окъпани в сутрешната роса.
Денис разказа, че много обича да използва градския транспорт. Дълго време работил като фотограф във вестник. Тогава всяка сутрин се качвал на автобуса и използвал времето, за да се потопи в истинската градска атмосфера. От снимките, направени в градския транспорт създава най-посещавата ни изложба.
„Обичам да се возя в градския транспорт, въпреки че имам кола. Там се изключваш, потъваш, отпускаш, не внимаваш за нищо, ти си Космос и затова хората са повече от истински там. Моята идея е не да хвана някой човек в непристойна ситуация, а да уловя момента, когато е напълно изключен“, разказва той.
Обикновено, когато снима, запечатва момента мълчаливо, почти невидимо и винаги с уважение към хората. Не се натрапва. Ако има нужда ще попита зса разрешение, но не винаги го получава.
Денис казва, че не е фотограф, а човек, който се взира в днешния ден и запечатва неговия аромат, неговите звуци, настроения. Не е учил фотография, неговите снимки идват от сърцето му.
"Моето детство беше много интересно. Живях в единствения квартал в Кишинев, който не беше контролиран от полиция. На 12 години се оказах в чужда държава. Аз живях в СССР и събуждам се - друга държава, друг език. Ти трябва да мълчиш. Роден съм в Молдова, но не говоря молдовски; говоря руски – това ми е майчин език. В Русия никога не съм ходил, сега ще стана на 42 г. 10 години живях в Израел и сега 11 години съм в България. Какво знаме да вдигам не знам" - разказва Денис Бучел
Денис много обича България. Тук намира любовта, тук се ражда и едното му дете, но първото му впечатление за родината ни е, че хората не изпитват патриотизъм.
"Какво имам в предвид – не този, който има татуировка на Левски е патриот. Патриот е този, който не хвърля боклук през прозореца и този, който когато види човек, на който му е лошо не смята, че той е пияница, ако лежи и му помага. Патриотизъм това е, когато си пазиш и своето и твоето".
Най-тъжните снимки, които е правил са от дом за деца в село Ведраре. Най-тежно са минали през фотоапарата и сърцето му. Картините, които запечатва там според него показват точно това, което не би трябвало да е Европа.
Той никога не остава безразличен съм това, което снима. Той винаги се интересува от живота, на лицата, които улавя.
Така с една своя благотворителна изложба със снимки на улични кучета успява да спаси кучешки приют.
"Кучетата - това е моето признание. Тези кучета - това съм аз – едно гонено съзнание, неразбрано до някъде, което не знае какво се случва има много въпроси и се търси. Търси се през своята фотография", добавя Денис.
Денис казва, че фотографията му е неговият лек за тежките детски спомени, които не могат да бъдат изтрити от душата му. С фотографията той преоткрива и себе си и казва, че това, което е най-ценно е, че докато снима се чувства щастлив, а щастието предава и на хората около себе си.
