Тук живееха и азербайджанци и арменци. Живееха спокойно, мирно. Сега виждате разрушени домове, фабрики, заводи – хората тук живееха добре. Имаше насаждения, лозя”. Така започва разказът на Илгар Гасимов, който е бежанец от Нагорни Карабах и жител на Тертер.
По думите му тук са живели около 2000 души, мирни жители. Сега са около 200.
„Всичко се случи пред очите ми! Жени умряха, деца умряха, страшно беше даже да го гледаш! Беше несъвместимо с човешкия ум! Една жена беше загинала. Малкото й двегодишно дете обикаляше около тялото, а майка му беше мъртва. Това го видях с очите си”, споделя той.
Руините, които са останали свидетелства за истинския ад на карабахските земи.
„Планинската черна градина”, както е в превод името Нагорни Карабах, е сцена на вековен конфликт между арменци и азери. Съвременният му етап започва в края на 80-те, когато доминиращото арменско, християнско население обявява независимост. Разпадът на Съветския съюз ускорява процесите на разделение, а последвалата войната потресе света със своята бруталност.
Конфликтът се изостри за пореден път през 2016-а година. Тогава екип на bTV достигна фронтовата линия в непризната република, а във филма си „Черната градина на Изтока” Десислава Ризова и Евгени Генов показаха арменската страна на войната.
От другата страна на минните полета обаче, съдбата на това парче земя е приемана като най-голямата историческа несправедливост от над 10 милиона азербайджанци.
„В моят дом сега живеят арменци! А аз съм бежанец в собствената си държава”, казва Гасимов.
Според няколко решения на Съвета за сигурност на ООН от началото на 90-те, Нагорни Карабах е азерска територия, окупирана незаконно, в противоречие на международно признатите държавни граници.
Съществуващата вече 25 години огнева линия е дълга около 100 километра. Снимането е ограничено, а защитните средства - задължителни. Въпреки, че Армения се въздържа да признае официално Карабах като част от своята територия, на разстояние между 50 и 100 метра от другата страна на тези дула стоят етнически арменци.
„За мен няма по-славен живот от този. Тук съм за Родината си, за Карабах. Служа, за да може следващото поколение да расте там”, заявява лейтенант Вали Аббасов от армията на Азербайджан.
На поста си по т. нар „линия на контакт” с Нагорни Карабах, лейтенант Аббасов вече две години командва 18 - 19-годишни азерски младежи, които отбиват военната си служба – всички те са родени след подписването на примирието между Армения и Азербайджан през 1994 г.
„Тук съм, за да освободим земите ни, които сега са в ръцете на врага. Когато говоря за Нагорни Карабах, чувам стоновете на майките и сестрите ни, които бяха изгонени от родните места”, посочва редник Халид Джъгалиев от армията на Азербайджан.
Ирада Маилова, която е сестра на загинал доброволец, споделя, че живее в страх. Когато започне да се стреля детето й сяда на пода, за да не влезе куршумът в стаята.
Ирада, възрастната й майка и двете й дъщери живеят от произведеното в двора на селската им къща в Гапанли, на около 100 метра от минните полета.
Брат й изчезва безследно в началото на ’90-те. Спомня си за 1993 г. „Боевете започваха внезапно - докато работехме на нивите, докато спяхме. Живеехме в страх, а куршумите падаха в дома ни, в двора ни. Много хора пострадаха - детето на съседите беше ранено в градината.”
Селото е белязано от близостта на окопите. Местните се страхуват да обработват нивите си и пазят болезнени спомени от сблъсъците си с продължаващия конфликт.
„Защо? Отговорът е много прост – живеем в сценарий, подобен на този от Втората световна война. Имаме окопи, дълги около 100 километра. Войници, които стоят в окопите лице в лице. Не е само Нагорни Карабах! Арменците окупираха други още 7 съседни региона, чиято обща територия е много по-голяма от тази на Нагорни Карабах. Това е война на окупация на чужда територия, с избиването на местното цивилно население и пълно етническо прочистване. Азерските граждани от Нагорни Карабах живеят като бежанци вече повече от 25 години”, посочва Хикмат Хаджиев, който е говорител на Министерство на Външните работи на Азербайджан.
82-годишната Пакиза Маммадова е една от близо 1 милион азерски бежанци, които според официалните власти в Баку са принудени да напуснат района след началото на войната. Родена в карабахската област Агдам, тя е майка на 6 деца. Войната отнема един от синовете й.
„Изколиха младите със сатъри. Старите, които не успаха да избягат, оставиха телата си там. Арменците убиваха, вадеха очи, зъби, режеха ръце.”
Две десетилетия след най-жестоките епизоди на войната, зверствата над цивилното население се пазят не само в спомените на оцелелите. Архивни кадри, заснети от журналиста Чингиз Мустафаев, са сред най-ярките доказателства, с които властите в Азербайджан се опитват да спечелят информационната война отвъд територията на Нагорни Карабах.
„Претенциите на Армения бяха незаконни. Затова те се опитваха да драматизират ситуацията, да я напрегнат и да задълбочат конфликта между азербайджанците и арменците в региона. Тогава Азербайджан беше в много сериозна информационна блокада. В Русия, във всички информационни структури ключови позиции заемаха арменци”, посочва Миршахин Агайев, бивш военен репортер и директор на Real TV.
Той е дълбоко свързан с Нагорни Карабах и хората му. Кариерата му на журналист започва с отразяването на първите актове на насилие между арменци и азери в конфликтната област.
По-късно работи рамо до рамо с Чингиз Мустафаев, за да се превърне в един от символите на азербайджанската журналистика.
„Вероятно, ако ги нямаше кадрите на Чингиз, арменците със силата на пропагандата, вероятно щяха да докажат, че Нагорни Карабах им принадлежи. Сега имам повече мъртви, отколкото живи приятели. Работиш с някого или говориш с друг като журналист, а половин час по-късно се спъваш в тялото му. За мен образът на войната, не е сражения или бойното поле, а човешко лице.”
Днес оцелелите от Нагорни Карабах и съседните райони живеят в новоизградени градчета в близост до границата. А децата на азерските бежанци учат в нови училища историята на войната и загубената земя.
Възможен ли е обаче край на конфликта? И на каква цена хората на Азербайджан биха изоставили своята Черна градина?
„Искам да живея в дома, който съм построил със собствените си ръце! Разбирате ли? Там са погребани моите родители. Тази война не носи щастие на нас, нито пък на арменския народ! Всеки ден тук, всеки, всеки ден умира по един младеж! На кого е нужно това? На кого?! Задавам въпрос! Преди всичко на себе си, но и на тях. На кого е нужно?! Майки плачат”, казва Илгар Гасимов.
