bTV Репортерите: Спасените 2021

Едно сърце затуптя в гръдите на крехкия живот...

Един самотен мъж спаси бъдещето на едно дете...

Една жена три пъти беше между живота и смъртта. И оцеля...

Това са част от историите на „Спасените“, които ви разказахме през изминалата година.

За да ни докажат, че път към спасението винаги има. И за да ни дадат надежда, че не само на Коледа се случват чудеса. Но за да повярваме истински в тях, ни е нужна тя – Коледа.

Новината за 2-месечната Найара, която получи ново сърце, обиколи света през май тази година. Защото друго бебе я спаси...

Операцията е първа по рода си и я наричат „двойно чудо“: двете бебета са с несъвместими кръвни групи, а спрялото сърце на донора започва отново да тупти, за да спаси Найара.

Тя е талисманът на болница „Грегорио Мараньон“ в Мадрид. По всичко личи, че вече е в сърцата на целия медицински екип, участвал в реализацията на „двойното чудо“. Начело на екипа е д-р Хуан Мигел Хил Хаурена.

„Причината трансплантацията на Найара да бъде уникална е, че за първи път в Испания имахме донор със спряла сърдечна дейност и дете реципиент с различна кръвна група от тази на донора. Дори не подозирахме, че това е единственият подобен случай в целия свят, до момента, в който Националната асоциация по трансплантации не потвърди това. Затова казваме, че е двойно чудо“, казва лекарят.

Найара е диагностицирана с вродена сърдечна аномалия, още преди да се роди. Родителите ѝ били информирани, че тя ще оцелее единствено, ако има ново сърце. Бебето се ражда преждевременно и тежи само 1900 грама.

„Говорихме с родителите, че ще включим бебето в листата на чакащите, макар да знаехме, че шансът да получим толкова малко сърце, което да бъде съвместимо с малкия пациент, беше много, много малък.

Тя беше в критично състояние. Заради увреденото сърце започнаха да отказват и другите й органи. Само 24 часа преди трансплантацията, трябваше да интубираме Найара. По наша преценка ѝ оставаха до 1-2 седмици живот, ако не се беше появило сърце. Така че сме късметлии“, разказва д-р Хуарена.

Така, докато Найара се бори за живота си, едно друго бебе в друга болница губи своята битка.

„Знаете ли… имаме двама герои, когато говорим за тази трансплантация. Малкият реципиент на сърцето, от една страна, но преди всичко – донорът и неговите близки. Това е огромно великодушие. Да загубиш своето дете и в цялата си мъка да дадеш шанс на други хора да живеят. Ние лекарите сме някъде между тези двама герои“, коментира лекарят.

Когато д-р Хаурена разбира, че е намерен донор за Найара, той лично отлита с хеликоптер до болницата, откъдето да вземат сърцето.

Тук е първото „чудо“ в тази история. „В конкретния случай сърцето на малкия донор беше спряло да бие в продължение на няколко минути. Първото нещо, което трябваше да направим, е спешно да възстановим помпената му функция. Иначе нямаше да бъде годно за трансплантация. Успяхме да го съживим, като свързахме сърцето с машина за изкуствено кръвообръщение. Чак тогава започнахме да действаме по протокола“, уточнява д-р Хаурена.

След като спасяват сърцето на донора, лекарите го експлантират и отпътуват обратно за Мадрид, където Найара чака своето „спасение“. Предстои дълга нощ.

След успешната трансплантация Найара остана под грижите на лекарите още няколко седмици. И вече си е вкъщи – с туптящо от щастие сърце.

Преди 4 години в болница в Неапол едно момиченце поема първата си глътка въздух. Наричат я Алба. Тя е по-специална, защото е със Синдром на Даун. И заради това, че е специална, родната ѝ майка я оставя, а десетки двойки отказват да я осиновят.

Преди 4 години в Неапол един 41-годишен мъж мечтае да стане баща. На „различно“ дете. Защото през целия си живот самият Лука бил смятан за „различен“ – заради това, че е хомосексуален.

Така животът среща Лука и Алба, за да ги превърне в едно „различно“, но истинско семейство.

По принцип за несеймините е трудно да осиновят дете.

„Аз съм първият подобен случай в Италия. Защото италианският закон не позволява на неженен да осиновява, а като добавим и това, че съм хомосексуален, става почти невъзможно. Но има един член 44, който позволява на несемейните да осиновяват… в много специални случаи“, разказва Лука.

Така специалният случай се появява – Алба не се вмества в представите за осиновяване от традиционните двойки. Никой не я иска.

Затова италианският съд решава да направи изключение – ще даде възможност на Лука да я осинови.

„Моето съгласие да осиновя Алба беше безусловно и на мига. Да имам дъщеря като нея беше най-хубавият подарък, който животът можеше да ми предложи!“, споделя мъжът.

Той винаги е мечтал да бъде баща, но на дете с увреждане. По негово мнение уврежданията не са недостатък, а могат да се превърнат във възможност.
А за това си има обяснение. Когато е на 14, Лука губи своя най-добър приятел от рак. Оттогава той е посветен на бедните, онеправданите и различните. Затова идването на Алба в живота на Лука е повече от нормално.

„Тя е съвършена! Нужно е да разберем, че не всичко трябва да се лекува или променя. Трябва да отстъпим пред красотата на живота и пред неговите несъвършенства. Алба е хубава, каквато е! И въпреки състоянието ѝ, тя просто е… Алба! Да я променя, би означавало да стане друг човек“, категоричен е Лука.

Вече 4 години продължава общият път на Алба и Лука. На едно дете, което получи дом и баща. И на един мъж, който сбъдна мечтата си да има дъщеря.  

Историята на Лука и на Алба е история за доброто. За чистото сърце и за детската усмивка.

Учи ни, че ако си подал ръка на другия, не си живял напразно.
Че е нужна смелост да покажеш на света, „че си различен“.

И голямо сърце, за да се посветиш на беззащитния.

И че в крайна сметка едно семейство е истинско семейство, когато е създадено с любов. 

През 2002 г. Верина Борисова заминава за Ирландия, за да работи по специалността си – кинезитерапия.

Тогава дори не подозирала, че изборът ѝ да заживее там ще се окаже животоспасяващ. Защото диабетът, от който страдала, влошил рязко състоянието ѝ.

В продължение на две години Верина била подложена на хемодиализа, но веднага била включена и в списъка за трансплантации.

Лекарите ѝ казали, че са ѝ нужни два органа – бъбрек и  панкреас, за да може да се върне към нормален начин на живот.

Докато в България присаждането на панкреас все още е невъзможно, то в Ирландия това се прави от 30 години, разказва ни д-р Понусами Мохан, трансплантологът на Верина.

Средното време за чакане на орган в Ирландия е около 3 години.

За щастие при Верина чакането било доста по-кратко.

Така през 2005 г. Верина получава бъбрека и панкреаса на моторист, изпаднал в мозъчна смърт след катастрофа. 

„Панкреасът си работи вече 20 години почти, безотказно! Забравих, че някога съм била болна от диабет. Но бъбрекът някак си е по-уязвим и постепенно се влошиха функциите и трябваше да се направи друга трансплантация на бъбрек“, обясни жената.

7 години след първата трансплантация, Верина се подлага на втора.
Този път чака за орган само 1 седмица.

Има обаче период на отхвърляне и отново е на хемодиализа.

В Ирландия донорството на бъбрек от живи донор е възможно не само от роднини, но и от приятели без кръвна връзка. Преди третата трансплантация на Верина, нейното семейство и приятелите ѝ дори не се замислят да станат донори.

„Много хора искаха да ми станат донори. Но те казаха, че не може жив донор в този случай. Изследваха всички, майка ми дойде също, като нейното пътуване и престой се поема от здравната система в Ирландия. Оценяваш, че наистина имаш едни приятели, които са готови да дадат част от себе си за тебе и че може би дори и ти си по-добър човек, щом имаш такива приятели. Всеки заслужава приятелите си“, спомня си Верина. 

За третата трансплантация Верина отново влиза в листата на чакащите.
Верина е благодарна и на българските, и на ирландските лекари за грижите през целия ѝ живот. Така след три трансплантации Верина ни казва, че живее щастливо и пълноценно.