„Рано или късно всеки напуска този свят. Чак тогава си даваме сметка, какъв значим човек сме загубили. С Филип се запознах 1971 г. като студенти във ВИТИЗ, оттогава датира нашата дружба и професионално партньорство. Филип Трифонов беше човек, който излъчва силна, ярка, позитивна енергия. Такъв колега ентусиаст не помня да съм имал. Той с такова огромно желание се втурваше във всяка една роля. Било то главна или второстепенна. Сякаш тя беше дебютна за него и той за първи път ще се появи пред публиката“, казва актьорът Павел Попандов.

Снимка: btvnovinite.bg

„Изживя един достоен, изправен живот! Няма да си отиде само момчето!“, допълва режисьорът Евгени Михайлов.

Снимка: btvnovinite.bg

И наистина „вечното момче на българското кино“, както го наричаха някои, остава завинаги с нас.

Остава и любовта на зрителите, които са имали възможността да се докоснат до неговата личност и творчество.

Снимка: btvnovinite.bg

Филип Трифонов е роден 4 май 1947 г. в София. Пленен от театралната сцена, той решава да запише актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ. През 1969 година е приет в класа на друг знаков български актьор – Апостол Карамитев.

Снимка: btvnovinite.bg

Кариерата на Трифонов започва през 1973 г. в благоевградския театър „Н. Й. Вапцаров“, а през 1976 г. е поканен в трупата на театър „София“, където също прекарва три години. Преди да се качи на сцената обаче, само на 24 години той прави своя голям дебют в киното, в телевизионния филм „Шарен свят“ на режисьорите Милен Николов и Георги Дюлгеров.

Снимка: btvnovinite.bg

Големият пробив в кариерата му обаче несъмнено идва със златната лента на българското кино „Момчето си отива“ на режисьора Людмил Кирков от 1972 г. Трифонов изиграва ролята на Рангел и си партнира с Невена Коканова и Александра Братанова.

Снимка: btvnovinite.bg

„Людмил Кирков имаше такъв маниер на работа, да е невидим, да не се намесва. Ако нещо направи не хубаво, само тогава лека корекция. Той седи до камерата и се кефи. Имам чувството, че той във Филип изразяваше себе си, затова го беше избрал. Всичко ставаше много лесно, приятно. Сега като гледам филма, виждам,  че той е страхотен партньор, той подава, помага. Нямаме кой знае какви уговорки, текста си го знаем и се пускаме просто. Както казват, когато нещо става с напън, то май няма да стане. А което става леко… С него беше така, партньор мечта!“, казва актрисата Александра Братанова.

Снимка: btvnovinite.bg

„След това в продължението на „Момчето си отива“ – „Не си отивай“, което беше 1976 г. След това пък Леон Даниел го покани в театър „София“ за една негова постановка „Жестоки игри“, в която си партнирахме. После той напусна театъра, беше много свободолюбив и не понасяше да няма добра атмосфера наоколо. В „Момчето си отива“ всичко беше някак пастелно, докато в „Жестоки игри“ бяха.. жестоки отношения! Леон Даниел така искаше. Но като че ли Людмил Кирков ни улучи като двойка. Ние се разбирахме без приказки“, допълва Братанова.

Снимка: btvnovinite.bg

Точно 10 години след премиерата на „Момчето си отива“, Людмил Кирков отново избира Филип Трифонов за една от главните роли на свой филм. „Оркестър без име“ се превръща в една от емблемите на българското кино от 80-те години на XX век, събирайки на едно място някои от най-популярните имена от онова време.

„Един чудесен филм отново на големия режисьор Людмил Кирков. Ние с Фипо бяхме в една къща, стара, на „Рибарска 14А“ в стария Созопол. Освен на снимачната площадка, бяхме си и съседи. По-късно аз имах щастието да снимам с него и в един друг филм - „Адио, Рио“, след което в театъра играхме заедно в една постановка на Бойко Богданов „Сако от велур“ на голяма сцена в Народния театър“, споделя актьорът Георги Мамалев.

Снимка: btvnovinite.bg

„Фипо винаги обогатяваше материала, даже понякога на мен ми идваше в повече, защото той всяко представление идваше с някакъв текст, който самият той беше написал. Казваше ми „Моля ти се, няма да казваш това, а това!“, а аз все се инатях, викам „Е как сега, то си има автор?“. Той ми отговаряше, че това, което той е написал, е по-смешно! Викам „Може да е по-смешно, затова го кажи ти!“, спомня си Мамалев.

„Да познаваш Филип Трифонов е голям късмет. А вече да си живял с него, да си работил с него, да си бил близък с него, това вече е щастие. Аз имах и едното, и другото. Късметът рано ми проработи и на 19-годишна възраст, аз се запознах с Филип и то професионално – в първия игрален филм, който снимах. Играех войниче от Българска народна армия! И с Филип се запознах на пробните снимки на филма „Като песен“ на Христо Писков. Бяхме в една стая с Филип в хотел „Варна“, се казваше тогава, на входа на Морската градина. Имахме много снимки заедно, ние бяхме неразделни приятели по сценарий. Фипо много ми помагаше, много очарователен човек. Аз когато се запознах с него, той вече беше известен. Беше вече популярен“, разказва Мамалев.

Малко са хората успели да се докоснат до личния живот на актьора, освен най-близките му. През 2017 г. обаче, той допуска снимачния екип на режисьора Светослав Драганов в своя колкото обикновен, толкова и магичен свят. Така на бял свят се появява документалният филм „Луд за пенсия“.

Снимка: btvnovinite.bg

„Исках да снимам един игрален филм и първоначално щях да го пробвам за роля. Но знаех, че е много опасен, ако си режисьор и имаш някаква идея в главата, идва Фипо и ти разбърква идеята. Тогава си помислих да направя и филм за самия него, излезе такава възможност. Беше много забавно, снимахме цяло лято и с двамата оператори обикаляхме с него – в Хасково, Царево, Турция, в селото му Старо Оряхово със сина му“, разказва Драганов.

„Пътуваше нон-стоп с колата някъде, винаги готов да помогне. Ако трябва нещо да се свърши, да се пренесе… Той се качва на колата и тръгва. Това не можахме да го заснемем във филма – как се разхожда из града и хората го спират и си говорят с него, а той влизаше винаги в света на всеки“, допълва режисьорът.

Снимка: btvnovinite.bg

Един спомен обаче остава ярко в съзнанието на Светослав.

„Там, на селото му Старо Оряхово, когато правеше палачинките, защото беше обещал да направи. Всички бяхме в къщата. Аз го питах как иска да го заснемем този момент, дали да е в стил готварско предаване, той каза „Да!“. Направи един откъс, в който прави палачинки с две яйца и брашно и вода от чешмата“, разказва Драганов.

Режисьорът Теди Москов също има възможността да работи с Трифонов няколко пъти през годините. Освен работата ги свързва и семейството - двамата са далечни братовчеди.

„Търся епитети за него… „Вечното момче“, да, то е така… Малко е банално. Той не остаря. Може да се каже, че е рядка птица, много хубаво българско определение за хора. И чешит, от тези чешити, които днес вече изчезват“, казва Москов.

Снимка: btvnovinite.bg

„Завиждал съм му най-много, затова че умее да бъде щастлив. Аз не умея, нямам този професионализъм, да си изградя удоволствие от живота, а би трябвало. Докато той, каквито и глупости да му се случваха, си беше един щастлив човек“, споделя режисьорът.

„Казваше, че всеки текст, след третото казване, омръзва и трябва да се обогатява. Неговите колеги от театъра просто се ужасяваха, какво ще им предложи тази вечер, в която участва. Постоянно идваше с нови текстове, раздавал им е и на тях, „Сега вместо това, ще кажеш това и ще стане страшно!“, спомня си Москов.

„Аз го взех да играе директора на кукления театър в моя филм „Рапсодия в бяло“. Той просто, все едно му предложих да участва във филм с Марлон Брандо, холивудски шедьовър. Вика „Цял живот съм искал това да го играя!“. Той почти сам си пишеше текстовете, променяше изречения, думи и то личи в този филм, че му е радостно да го играе“, разкрива режисьорът.

Теди казва, че ще запомни Филип Трифонов най-вече с неговите личностни качества – тези, които малко хора притежават.

Снимка: btvnovinite.bg

„Фипо рискува, той напусна сам театър „София“ много отдавна, когато мечтата на всеки артист беше да играе поне в пернишкия театър на 20 км. от София. Той беше в центъра и не му харесаха режисьорите, каза им в очите, не му хареса репертоарът, каза им го в очите“, разкрива Теди Москов.

„От „Момчето си отива“- световно кино лице, напусна и стана шофьор на такси и строител. После емигрира в Германия, седя си в лагер, работи по строежи. Той е всичко това, което неговите колеги не са. Те също не са харесвали режисьорите и репертоара, но са си седели, не са посмели да напуснат. Е, разбира се има и изключения. Но не се прощава на такъв човек..“, смята Москов.

Филип Трифонов остана верен до последно на принципите си, макар и огорчен от отношението на институциите към него и артистите в последните години. В началото на 2020 г. той написа отворено писмо с призив към премиера да увеличи пенсиите на всички, които на времето не са били членове на БКП.

Един от най-близките му хора през последните години несъмнено е режисьорът и актьор Николай Гундеров. В последните близо 30 години двамата създават Естествен театър „Трифоноф & Гундеров“ и обикалят със своите представления целия свят.

Снимка: btvnovinite.bg

„За мен той беше бял тебешир върху избухналата мина на разгромения човешки морал. „Константин Павлов, прекрасен, български, гениален поет, гениален както и Филип Трифонов беше гениален актьор и човек, казваше какво е нужно за един творец – 100% талант и 200% характер. Мисля, че Филип много се доближаваше до тези проценти“, казва Гундеров.

„Аз някога на път, из нашите турнета, го бях попитал какво си мисли за смъртта.  Той ми отговори „Чакай сега, да заредя колата, защото съм сложил дизел вместо бензин!“. Колата така и не продължи, може би имаше нещо символично в това. Уди Алън казваше, като го питат какво е смъртта, „Аз съм против.“. Сигурен съм, че и Филип е бил против, но това е засега, можем да кажем“, казва Гундеров. 

„Успяваше да жонглира с всичко, имаше прекрасно чувство за хумор. Наистина, инстинктът му за самосъхранение беше по-малък от чувството му за хумор. Ако студентите, които се занимават с изкуство, влизат в академиите, те трябва да положат „Фипократова“ клетва и тя ще бъде за вярност, не към някакво голямо високо изкуство, а към честността, достойнството и към хумора“, смята актьорът.

„Той се смееше над усещането, че нещата в изкуството, трябва да бъдат конфликт между доброто и злото, някакво такова елементаризиране. Казваше „Ако има някакъв конфликт въобще, той трябва да бъде между доброто и по-доброто!“, спомня си Николай Гундеров.

„Когато един веселяк умре - велика е смъртта на Меркуцио! Особено добре дефинирано от Дзефирели във филма „Ромео и Жулиета“. Той прави смъртта си смешна за всички, но вътрешно тя не може да бъде такава, за този, който я изпитва“, казва режисьорът Теди Москов.

„Една незаличима следа. Поне за мен, всички тези срещи, които съм имал с него, наистина са ми дали много. Това, че човек просто не трябва да се приема на сериозно, но въпреки това да държи на достойнството си. Той държеше на своето“, споделя режисьорът Светослав Драганов.

Снимка: btvnovinite.bg

„След 100-200-300 години неговите филми ще се преподават в университетите и това няма съвсем никакво значение, има значение, че в тази тъмна зала, защото вярвам, че филмите ще се гледат все още на тъмно, винаги ще има две светнали очи!“, казва актьорът Николай Гундеров

„Според мен, докато има хора, които са гледали филма, а и не само него, „Оркестър без име“, „Изпит“, няма да бъде забравен!“, казва Александра Братанова.

За да научите първи най-важното, изтеглете приложението на bTV Новините за Android и iOS!

Бъдете с нас и във Facebook и Instagram!