В Ню Йорк ври и кипи. В залата въздуха натежава от думите, които ще проехтят след минути, а делегатите на XI сесия на Конференцията по изпълнение на Конвенцията по защита на правата на хората с увреждания са затаили дъх в напрегнато очакване.
„Дами и господа”, започва авторитетно заместник-министър Димитрова на чист български език. До нея представителите на Тунис, Шри Ланка, Еквадор и Германия вадят писалките си, за да запишат българските успехи, но се затрудняват, защото българският не е сред шестте официалните езика на организацията и трябва да изчакват преводачката.
От вълнение Бан ки-Мун, който е забравил, че вече не е генерален-секретар на ООН се опитва да пробие охраната с викове: „Пуснете ме, трябва да чуя това!”.
На 7586 километра и 8300 лева на изток, група майки така и не предполагат, че български заместник-министър се хвали с това, срещу което те протестират. И всъщност това е проблемът. Нито времето е подходящо за подобно пътуване, нито думите са подходящи в контекста на състоянието на хората с увреждания у нас. Цената на билета – тя е просто черешката на тортата.
Всички знаем, че да си инвалид в България, означава да си половин човек. И то не само физически. Ти си от икономичната класа – от най-икономичната, от последните редове, при опашката.
Всички знаем, че протеста на тези хора е справедлив, защото по отношението към най-уязвимите групи от обществото, можем да съдим за цивилизационното развитие на цялото общество. Всички знаем, че животът на тези хора понякога наподобява ад, от който няма излизане.
Те са майки и имат нужда от подкрепа. Да, ще се опитат да ги разединят, но в крайна сметка на никого не трябва да пожелаваме подобна съдба.
Гражданското общество се буди от гражданите, които обществото превърна в аутсайдери. Но когато другите мълчат, нищо не може да се случи. Затова, подкрепяйте тези хора и приемете тяхната кауза като обща на всички. Защото тя е точно такава.
