Една снимка, запечатала момента, в който лекар лежи на операционната маса до своя малък пациент, за да го успокои преди операцията, обиколи света. В нея няма суета. Има само любов.
Името на лекаря е проф. д-р Ербу Кескин, детски хирург и преподавател в Медицинския университет в Истанбул.
Името на детето е Ендер. Вече е пораснал мъж, който помни онази топла бащина закрила на студената операционна маса.
„Спомням си, че Ендер беше на 4-годишна възраст, лежеше на операционната маса и ми каза: „Докторе, когато ме е страх, тате винаги ляга до мен в леглото, за да ме успокои“. Затова просто… легнах до него, за да се почувства по-добре. Беше толкова щастлив от това“, казва д-р Кескин.
Малкият Ендер се нуждаел от няколко урологични операции. Затова срещите му с лекаря продължили през годините и за контролни прегледи.
Връзката между двамата става толкова силна, че дори 14 години по-късно порасналият Ендер пише за професор Кескин с благодарност и обич.
„В момент, в който плаках и не исках да ме оперират, той легна до мен и ми каза „Хайде да се снимаме!“ Срещнах моя чичо Кескин през 2007 г. Не съм и предполагал, че той няма да ми бъде просто доктор. А ще го обикна като мой чичо. Моят чичо Кескин! Благодаря ти за всичко!“, написа младият мъж.
Ендер нарича доктора чичо, а не професор.
„И Ендер, и много други малки пациенти, когато пораснат, започват да ме наричат чичо. Но знаете ли коя титла харесвам най-много? „Моят доктор!“ На турски: „докторум“. Много деца ме наричат така. Тоест всяко едно дете в моята болница си мисли, че то е моят единствен пациент. Че аз работя тук само и единствено заради него. Това ги прави щастливи. И като ме видят, ме посочват с пръст и казват „Това е моят доктор!“. Ето това е любимата ми титла“, споделя лекарят.
Д-р Кескин печели сърцата на малките пaциенти и с подхода си към тях.
„Когато работите с деца, започвате да научавате какво харесват, какво не обичат, тоест опознавате поведението им. Поставяте се на тяхно място. Аз например им показвам фокуси“, казва още докторът… и ни показва фокус.
Въпреки натоварената си програма в делничен ден, професорът ни отделя време, за да ни разходи из болницата, където той е ръководител на клиника.
Декорът в кабинета на проф. Кескин прилича повече на детска градина, отколкото на лекарски кабинет. По думите му децата винаги разбират дали някой ги обича или не.
От хилядите, хиляди писма, които д-р Кескин е получавал през годините, има едно специално писмо в бял плик, което винаги ще го хваща за гърлото и ще го кара да плаче.
„Бях последна година специализант в университета „Джерапаша“, бях правил всякакъв вид операции, само една не бях извършвал – на деца с езофагеална атрезия, тоест бебетата са родени с деформиран хранопровод, който не е свързан със стомаха. През 1980 г. това си беше много сложна операция. Но я извършихме успешно с моя професор – на новородено момиченце.
Сега например след подобна операция, включваш респираторната машина, която механично извърша обдишването на пациента. Но по онова време не разполагахме с такава машина, която да е подходяща за бебета. Затова взех балон за обдишване и ръчно подавах кислород на бебето – трябваше да натискам балона 40 пъти в минута… в продължение на 10 часа.
„Започнах в следобедните часове и продължих до малките часове на нощта. 40 обдишвания в минута. Разказвах истории на бебето, защото бях толкова изморен, че се страхувах, че мога да заспя. Затова ѝ говорих и ѝ повтарях: „Ако започнеш да дишаш, само ако оздравееш, ще те изпиша от болницата. Твоят татко те очаква, принцесо, извън клиниката. Ще тръгнеш на училище. После ще завършиш университет. Ще срещнеш твоето момче, ще се влюбиш, ще се ожените. Ще бъдеш в бяла рокля. Само оздравей! И кой знае, мога да бъда свидетел на твоята сватба“.
И, докато ѝ говорих… изведнъж тя започна да диша сама. Остана още 10 дни в болницата, тежеше само 2 килограма и 200 грама…В Турция хората не дават имена на бебетата, докато не ги изпишат от болницата. Така че ние не знаехме нейното име, знаехме само фамилията ѝ – Демир. Затова я наричахме „Демировото бебе“ на турски „бебек Демир“… И скоро след това я изписвахме.
Един ден, бях много изморен… дойдох в кабинета си, имах купчина административни писма – в жълти пликове. Сред тях забелязах един бял плик. Взех го, отворих го. Беше покана за сватба. Погледнах имената на младоженците, не ми бяха познати. Но в самата покана имаше и една малка ръкописна бележка, на която пишеше: „Мой докторе, ти беше до мен в най-тежките ми дни. Затова искам да бъдеш до мен и в най-щастливите ми дни. Моля те, ела на моята сватба и бъди мой кум... С обич: Демировото бебе".
Просто се опрях на бюрото и…заплаках. Не знам колко дълго плаках. Мисля, че това е най-ценният ми спомен, най-щастливият ми момент в живота ми като лекар“, разказа докторът.
На въпроса дали пак би избрал да е детски хирург, ако може да се върне назад във времето, той отговаря: „Дори да можех да се родя 100 пъти, 100 пъти бих избрал да бъда детски хирург, защото тази работа ме прави най-щастливият човек на света“.
