Много често си мисля как след време биха нарекли епохата, в която живеем в момента? Ерата на "Фейсбук" политиците"? Какво мислите за времената на "виртуалния съд"? Както и да го наречем, вярвам, ще се съгласите, че преминаваме през времето на големия шум.
Достатъчно е някой да напише нещо във „Фейсбук“, за да събуди емоциите ни, да си поиграе с тях и да насочи мисленето ни в една или в друга посока. Проблем вече стар, познат, формулиран многократно и обсъждан навсякъде. Но проблем до този момент нерешим, защото произтича от сърцевината на демокрацията - правото на всеки да се изразява свободно.
Има зловеща ирония в това, че именно най-недемократичните държави и режими пробиват демократичните общества, използвайки кръвоносната система на демокрациите, за да ги разделят. Демокрацията изяжда сама себе си, биха казали някои и в това твърдение определено има логика.
Живеем във време, в която всяка новина вече е "на живо". Всяка разделяща тема се превръща в бойно поле. Всеки експерт е експерт, когато казва това, което искаме да чуем. Ако каже нещо, което е в разрез с нашето мнение или нагласа, следва дамгосване, дори и да не сме специалисти в областта, в която той е експерт. Дамгосването обикновено е публично и води дo шумни сблъсъци. Те все още са предимно виртуални, но променят политическата картина към емоционално, а не рационално припознаване на политическо представителство.
Във времето на големия шум изчезна срама от незнанието. Манипулатори се борят да бъдат представени като "другата гледна точка", разпространявайки очевидни лъжи. "Това е свобода на словото", казват те, сочейки за пример места, където няма свобода на словото.
Това е парадокс, защото те така и не заминават към бленуваните от тях държави, защото знаят, че там всяко мнение в разрез с официалното ще ги изпрати в каторга. Те предпочитат да карат западни коли и да сеят източна пропаганда, да поддържат западен стандарт на живот, да имат свободата да изразяват себе си, дори и когато бленуват за места, където не биха имали свободата да изразяват себе си.
Най-ярките характеристики на "Времето на големия шум" са носталгията и гневът. Носталгията, освен с младостта, е свързана с миналото, а миналото е ясно и лесно обяснимо. Гневът е свързан с настоящето и бъдещето, защото те са неясни и трудни за възприемане.
Замислете се за вашия личен гняв.
Гневиш се, че твоят град прилича на кална строителна площадка. Гневиш се, че няма да можеш да запишеш детето си на детска градина или училище. Гневиш се, че пред очите ти безкнижници стават милионери, защото всеки мисли за някаква схема. Гневиш се на спекулата с цените на храните и заспалите регулаторни органи.
Гневиш се на невъзможността на политиците да формулират обща цел. Гневиш се на онзи, който навлиза в насрещното, защото няма кой да контролира спазването на закона. Гневиш се, гневиш се, гневиш се... И насочваш този гняв не към това, което можеш да промениш, а срещу нещо, което влиза в ролята на събирателен образ на всички извори на твоя гняв.
Напоследък този събирателен образ е Европа или "Колективния Запад", както се е наричал по съветско време, поредният термин изваден историческия килер на изтока. Но не Европа е виновна, че тук няма детски градини, защото да издадеш разрешително за строеж или да построиш кооперация с апартаменти е много по-изгодно. Или, че голяма част от фондовете отидоха в нечии джобове и каси.
Не Европа е виновна, че се избиваме по пътищата. Или, че съдебната система не работи. Или, че доходите ни са ниски. Не Европа е виновна, че ние така и не можем да се превърнем в Европа.
И не, няма кой да ни спаси от собствените ни несполуки. И който твърди обратното, просто използва нашия справедлив гняв, за да ни манипулира чрез несигурния ни поглед в бъдещето. Но обикновено този човек кара кола, която вие нямате и живее в къща, в каквато вие не живеете. Децата му учат на запад, а той не ходи на почивка в Байкал. Той използва всички слабости на системата, за да се замогне и след това да ви говори колко слабости има в системата.
Представете си гнева като глина. Но не в ръцете на майстор, а на човек, който просто взима малки парчета лепкава, влажна смес, за да ги хвърля хаотично. Като крайната цел е да сме гневни, немислещи и все така - разделени. Във времето на големия шум.
