Може ли един закон, написан на хартия, да доведе до качествена промяна в живота на едно общество? Този въпрос е основополагащ за отношенията между хората и институциите. Въпрос, над който са разсъждавали много юристи, философи, социални психолози.

Част от тях казват, че закон, който не преминава през разума и сърцето на личността, няма никаква стойност за обществото. А всеки нов закон трябва да е плод на "дълбоко вглеждане в душата на човека", както пише преди повече от 100 години Стоян Михайловски в своите "Политически и философски размишления".

Тоест, новият закон не променя духа, а промененият дух може да напише нов закон.

В този смисъл, стремежът на различни законодатели през годините да променят съдебната власт и безспорно проблемната фигура на главния прокурор може да е кауза само ако обществото усети необходимост, която да премине през разума на всеки.

 

Ако то все още не е узряло за тази необходимост, всеки опит за външна или фасадна промяна на законите няма да доведе до вътрешна промяна в общественото съзнание. Ако само 5-10 или 15% от обществото припознава тази необходимост, тя няма как да се превърне в идея, която да се превъплати в закон, който да промени живота ни. Никога нови закони не са създавали нови хора. А обратното - новите хора са създавали нови закони.

"Българските политици са корумпирани". Това е един от класическите постулати на българското битие. Но като цяло в обществените отношения или в бизнеса, или в здравеопазването, или в която и сфера да посочите, също има много корупция, която е закодирана в колективния манталитет. Този код е изграждан в продължение на десетилетия и е плод на исторически натрупвания от различен характер.

Шестата поправка и основният закон: Коментари в парламента за решението на КС

Един много уважаван и опитен юрист като проф. Пенчо Пенев, преди година, в това студио ни обясни, че още в зората на Третата българска държава правосъдието се е градяло върху съда като основен носител на съдебната власт. Не е имало централизирана прокуратура, а различни прокурори към съдилищата. След това идва тоталитаризмът заедно с изграждането на всесилния главен прокурор.

В момента - неговата фигура и правомощия до голяма степен са наследство именно от тогава - Конституцията на Народна република България от 1971-ва година. С идването на демокрацията и новата конституция, традицията от тоталитарния манталитет се пренася в демократичните времена. И това ражда големи проблеми, но не води до промяна на духовете.

Усещате го, нали? Дори и толкова години по-късно, ясно си личи, че този манталитет така и не може да си отиде лесно. Напротив, той сякаш се мултиплицира, прероден в най-порочните проявления на низките страсти във всяка обществена система. "Имам човек", "Дай да се почерпим", "Нося тука един пакет", "Ще уредим нещата, но да има и нещо за нас". Токсичен български начин за преминаване през времето и пространството, свързан именно с това, което е в сърцата и душите на мнозина. И няма закон, който да го промени, въпреки че това е истинската отрова за всяко голямо гражданско усилие.

Сякаш сме в капан на времето, в който дори управляващите на днешния ден изглеждат като преродени копия на едно отдавна отминало време. Когато са на власт, те си градят държавен апарат точно като в миналото, слагат свои хора на отговорни позиции и дори спускат парашутисти в частния бизнес, който често е длъжен да се съобразява с конюнктурата и силните на деня, за да работи. "Този бил близък с онзи", "Онази е човек на този". Позната реплика за толкова много места и от толкова много години. Реплика, която ражда примирение сред някои, а сред други - стимул да се приближат и те до центровете на властта, за да напреднат в кариерата.

"У прабългари и в нови българи, все една песен - продължава Михайловски. - "Чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата, но какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът, нито новобългаринът намира отговор".

А всъщност, отговор има - управникът, който и да е той и както и да се казва, е отражението на непроменящия се колективен манталитет, хванат в капана на времето. В този капан, точно като в сън, миналото все чука на вратата и влиза в дома ни, в който единствено сменяме листовете на календара.