Когато управляващата коалиция в Грузия, нарекла себе си "Грузинска мечта", вкара внезапно в парламента законопроекта си за "чуждестранните агенти", много хора в страната видяха в това опит за саботаж на грузинските усилия за започване на преговори с ЕС.
Формално, за да получат статут на страна-кандидат властите в Тбилиси трябваше до есента да приемат закони, които да гарантират свободата на медиите и на гражданското общество. Затова ходът на управляващите да копират руския закон от 2012 г., беше посрещнат на нож, особено сред по-младите и активни хора в Грузия.
Така се стигна до сблъсъци, който събудиха спомена за началото на "Цветните революции" отпреди 20 години, когато пламна първо Грузия, а след това и Украйна. Спонтанната реакция на обществото обаче накара "Грузинска мечта" да оттегли законопроекта си, страхувайки се от разрастване на протестите.
След години на громене и дискредитиране на медии, журналисти и граждански активисти, малцина очакваха, че грузинците ще реагират по този начин, което поставя въпроса - доколко ефективни са очерняващите стратегии, които под индиго се използват в много държави в момента. Ако съдим по събитията от центъра на Тбилиси през седмицата, ефектът им е много по-малък от шума в социалните мрежи.
Провалът на този план обаче не означава, че в следващите месеци няма да станем свидетели на още опити за прокарване на подобни инициативи не само в постсъветското пространство, но и в Източна Европа.
Събуди се лексика, която е абсолютно еднотипна и повтаря едни и същи тези навсякъде. Отново наблюдаваме дамгосване - говори се за "фашизъм", "капиталисти", "соросоиди" сякаш се връщаме назад във времето, за да може някой друг да ни прочете историята, която и без това слабо познаваме. Защото в днешния свят често дори и училият трябва да говори като неучил, за да не остане неразбран.
Особено българската история, която през годините, както каза Стефан Цанев миналата седмица, е "пренаписвана, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка".
Защо у нас повечето паметници са на чужди войски и чужди герои? Този въпрос занимава много от нас. През есента имах възможността да разговарям с един от най-големите съвременни български скулптори Павел Койчев. Той никога не е правил паметници, защото, както ми каза тогава - "паметникът не може да бъде обект на изкуство. Той обслужва най-често идеология. Затова никога не съм и помислял да правя паметници".
Чувствителният човек усеща, че това противопоставяне, на което сме свидетели в момента е убийствено за едно общество, което освен разделено, е жертва на традиционните си исторически лутания. Но, за съжаление, винаги се намират хора, които да подхранват разделението, опитвайки се да чертаят бъдещето ни през провалите на миналото.
Израелският автор Ювал Ноа Харари написа през седмицата, че "политиците са като музикантите, но инструментът, на който свирят са човешките емоции. Изнасят реч и потапят страната в страх, пишат си статус и предизвикват вълни от омраза".
Не, не камъните са нашата памет. Паметта е познаването на миналото и най-вече неговото осмисляне. Нещо, което така и не можем да постигнем през всичките тези години. Когато това се случва, има опасност миналото да се завърне в съвременна форма, за да ни предаде ненаучените си уроци.
