Дами и господа, пълномащабното военно нахлуване на Русия в Украйна навърши една година. За тези 12 месеца война научихме много неща за ситуацията в света, за геополитиката, големите решения, старите и новите съюзи. Но научихме много и за себе си. Защото светът през нашите очи е светът в нашите представи. А светът в нашите представи е светът на нашите чувства.
Когато на 24 февруари миналата година Русия нахлу в Украйна, в много от нас се събудиха страха, неразбирането, а малко по-късно и осъзнаването. Страх, че нещо страшно започва да се случва толкова близо до дома ни. Неразбиране защо му е на някого да влиза военно в чужда държава, позовавайки се на собствените си стереотипи за тълкуване на историята и осъзнаване, че мирът не е даденост, а нещо, което трябва да се защитава всеки ден.
Страх, че войната ще отнеме животи на толкова много хора, като в Мариупол, където загинаха повече от всички градове в Европа след Втората световна война. Неразбиране как е възможно това да се случва пред очите на всички и осъзнаване, че светът се счупи, а международните закони и договори загубиха стойността си.
Например, разпадането на Съветския съюз завари Украйна като третата ядрена сила в света. През 1994 г. Киев доброволно се отказва от 1700 ядрени бойни глави, разположени на територията на Украйна срещу гаранции за териториалната цялост на страната, дадени от Русия, САЩ и Великобритания в Будапеща. Този меморандум стана първият документ, който загуби стойност още през 2014 г. след руската анексия на Крим.
Когато се връщам година назад и прочитам това, което съм ви споделил в минутите, отделени за коментар на водещия, си спомням ясно, че седмица преди началото на войната съм повторил нещо, което не ми дава мира в последните 10 години - то е, че войната отдавна започна. И тя е за нашето съзнание, начин на мислене и нагласи. Всяка клавиатура отдавна се е превърнала в ракета и всяко устройство в бомба.
Толкова субекти се опитват да ни повлияят, да ни разделят, да ни накарат да маршируваме сляпо зад идеите на хора, които са много, много далеч от нашите колективни представи за добро и зло. Карат ни да намразим дома си, живота си, света си. А защо да го правим? Ние имаме много проблеми, но сме общество, което живее в нашата България, която е част от нашата Европа - с всичките ѝ проблеми, недостатъци, но и хубави страни, които ни дават мир, спокойствие, сигурност.
Не само през последната година човешкото се дави във виртуални крясъци и пропаганда, но съвестта не може да бъде заглушена. Защото това не е футболен мач в крайна сметка, нито шоу, за да казваме - аз съм за тези, или за онези. Това е война, в която умират хора с много ясна дефиниция кой е агресорът и коя е нападнатата страна. Геополитическите, икономическите, социалните, политическите последствия са големи, някои от тях са необратими за десетилетия напред, но човешкото във всеки от нас, сигурен съм, ни казва, че тази агресия е нередна, зловеща и неправилна. От друга страна, животът си е наш и никой - независимо дали е от центъра на стадион, или на дълга маса, не може да ни диктува как трябва да живеем, да възпитаваме децата си или да гледаме на държавите си.
В началото използвах думите, че руското нахлуване в Украйна предизвика страх, объркване и осъзнаване. Тези три чувства родиха и много добро, но може би най-важното е, че събудиха всичките ни сетива за живота, който много прилича на битка, но не на бойното поле, а вътре в нашата душа.
