Това е една история за българския път и за българския живот. С уговоркатата, че няма път назад, както животът има своя естествен ход и никога не можеш да върнеш нито един миг.

Седмицата започна с трагедия на пътя, в която живота си изгубиха десетки деца, родители, младоженци. Часове по-рано възрастни хора изгоряха в село Рояк. На този фон болестта ни отне още стотици наши сънародници. Това се случи по големия общ път на нашето общество само в рамките на няколко дни.

"Предстоеше ни още много път. Но какво от това? Пътят е живот", пише Керуак в класиката "По пътя".

Ако пътят е живот, то българският път е опасен за живота. Той е тъмен, на моменти зловещо криволичещ или измамно прав. По българския път знаците понякога объркват, липсват или не се виждат. По българския път маркировката е български патент на непукизъм и работа на парче. На някои места тя е толкова занемарена, че дори в центъра на София човек неволно може да влезе в насрещното.

По българския път не можеш да разбереш къде продължава твоята лента, неочаквано идва нова, която май е старата, защото няма начин да разбереш кои очертания са по-нови. Дори и българският път да е нов и добре построен, маркировката е толкова нескопосана, че на моменти се чудиш как е възможно това да се случва. Защото липсва обща визия и няма стратегия. Няма мисъл за хората и тяхната безопасност. Знаци липсват или знакът е един, обикновено скрит зад неподдържана растителност край пътя, край която често стоят полицаи, за да глобяват пропусналите самотния скрит знак.

Край българския път стърчат железа. Плочките са разбити и можеш да си счупиш крака, да те убие ток от кабел или да пропаднеш в изкоп.

Край българския път никнат нови сгради, без особена мисъл дали пътят ще може да поеме пътуващите. Строят се кооперации, цели квартали в големите градове вече са задръстени от камиони и кал. Коли се качват по тротоарите. Стърчат кранове, а паркоместата в София струват повече от малък апартамент по зимните ни курорти. Българският път е претоварен и в същото време самотен. Той е лошо поддържан и тъжен. Българският път се нуждае от промяна. Българският живот - също.

Защото това е нашият път и нашият живот, по които понякога се движим като самоубийци. Пътят, край който някои от нас изхвърлят боклуците си или облекчават нуждите си. Или дават подкупи, или искат подкупи. Пътят, по който се движим без лицензи и документи. Замислете се, пътят наистина е свързан с живота, независимо как преминава той. А животът трябва да се живее спокойно, разумно, с мисъл за другия, с вяра, че пътят на времето ще ни отведе до все по-нови и все по-щастливи мигове.

По българския път трябва да се движим със смирение и надежда. Че от всички нас зависи този път може да изглежда по-добре и ще е по-добре. Че тези, които си отидоха по пътя, не са си отишли напразно, а са ни завещали уроци за опасности, които ние трябва да предотвратяваме. Във всяка една сфера на живота.

Когато е червено - да спираме. Защото и в живота понякога е нужно да спреш. Когато е забранено да завием наляво или надясно да не го правим, защото никой не уважава тези, които правят дребни дяволии. Да търсим отговорност на онези, които видимо не си вършат работата.

По пътя е такова, каквото си го направим, но обикновено след най-трудната поука. Но ако си затваряме и очите и за поуките, по пътя ще е все така тъмно, непредсказуемо и хаотично. И все така - толкова опасно за живота.