Живеем в забързан и сложен за обяснение свят. Свят на войни, популисти и виртуални присъди. Време на етикети и толкова силен фонов информационен шум, че за много от нас е все по-трудно да си обясним настоящето, а какво остава – да си представим бъдещето. Това вече е почти невъзможно.
За да е щастлив, на човек му трябва основно вяра, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. Например ти си млад човек, който е срещнал любовта, планирате да създадете семейство заедно, да имате дом, да имате деца... Готови сте да изтеглите кредит, да вложите още в образованието си или да започнете кариера в сфера, която ви харесва, дори и за малко пари в началото.
И правите всичко това с оптимистичната мисъл, че утрешният ден ще е по-добър от днешния. Защото си представяте, че ще бъдете оценен, ще получите повече, ще може да осигурите достойно детство на вашето дете. И прочее.
Тази вяра в по-доброто утре движи всяко семейство, общество, икономика и държава напред. Тази вяра е основната движеща сила на света ни във всеки аспект на неговото развитие.
Много опасно обаче става, когато "утрешният ден" бъде заменен с "вчера". Тогава вярата в бъдещето отстъпва пред представата за миналото. Сякаш някой насила се опитва да ти обърне главата, за да спреш да гледаш напред, да не мислиш за това, което става тук и сега. Обикновено това се прави в общества, в които настоящето не трябва да се обсъжда, а колективната представа - как искаме да изглежда страната ни утре, тотално отсъства. Защото не мислиш ли за настоящето, нямаш никаква перспектива как би изглеждало бъдещето.
Историята е най-ценна със своите уроци. Те ни помагат да избегнем повторение на исторически грешки, които са белязали поколения напред. Но един от най-големите проблеми на обществото ни е именно неизговореното минало. То се възприема дискусионно, нееднозначно, разделящо. То е премълчавано, пренаписвано, редактирано и скривано. Искаш ли да разделиш хората - вкарай ги в спор за миналото. Аз не искам да правя това в този коментар, защото уважавам всеки един човек, който отделя от времето си в неделя, за да гледа нашия труд.
Като българин се гордея със спасяването на Европа от хан Тервел, или със Златния век при Симеон Велики. Гордея се и с нашата азбука, написана от Кирил-Философ и брат му Методий. Намирам в историята ни толкова много светли лъчи и уроци. Но покрай тези светли страници и личности, виждам и нещо много страшно - опит за пренаписване на онези – тъмните страници, толкова старателно скривани през годините.
Като избиването на българската интелигенция, диктатурата, предателствата, фактът, че сме били най-верният сателит на Москва в продължение на половин век. В това няма геройство. И всички тези събития няма как да застанат редом до подвизите на българските царе и герои от българското Възраждане.
Няма как двете да вървят ръка за ръка. Защото нито миналото, нито историята е монолитно понятие. Тя не е кол. Тя е древно, хилядолетно дърво - с много разклонения. Българската история е велика в своя драматизъм, големи победи и тежки загуби. В нея се редуват геройства и предателства, моменти на гръмки победи и национални катастрофи. Герои, надживели времето си като Васил Левски и тъмни фигури като палачите, избивали хората след 1944 г.
И няма как да гледаме на всичко това като на едно цяло, защото това би означавало принизяване на стойността на истинските герои в българската история. Би било предателство към тяхната памет, към съвременниците, но най-вече - към българите, които ще се родят утре. Би било нечестно към утрешния ден и вярата, че той ще е по-добър от днес. И в него няма да се повторят грешките от "вчера". Само тогава можем да си представим ясно как трябва да изглежда България.
