„Искам да ви помоля за една услуга, господин президент...” - така Доналд Тръмп влиза в същинската тема на разговора с новоизбрания президент на Украйна Володимир Зеленски. Датата е 25 юли и след секунди Тръмп ще намекне, че няма да е лошо „украинските власти да разследват обстойно дейността на сина на Джо Байдън”, за когото по думите на Тръмп „много се говори, че възпрепятствал правосъдието” в Украйна, докато бил в борда на местна газова компания.
Зеленски отговаря на този намек с думите, че след като е спечелил мнозинство в парламента, следващият главен-прокурор на Украйна щял да бъде, цитирам: „100 процента мой човек”.
Eто тази набързо преразказана част от диалога между двама президенти, разсекретен от Белия дом в средата на седмицата, стана причина от демократическата партия да инициират разследване за импийчмънт. Това показва как понякога събития в другия край на света имат огромен залог за неочаквани процеси като американските президентски избори.
Точно 20 години по-рано той искаше да поведе борба с олигарсите около Елцин. И видя себе си в леглото с две проститутки. Но не се видя само той. Не само жена му или роднините му. А и милионите зрители, които гледаха руската държавна телевизия в прайм-тайма в онзи априлски ден на 1999 година. С главния прокурор на Русия Юри Скуратов беше свършено точно за 2 минути.
Тези два примера, през 20 години, илюстрират брутално и директно сякаш вечния стремеж на политиците да се намесват в съдебната система. Нейното подчиняване осигурява предсказуемост в средносрочна и дългосрочна перспектива на всички политически процеси в една държава. Без коригираща сила, всичко може да се коригира, нарежда и подрежда по желание на тесен кръг от хора, които подчиняват всички останали власти.
Ако не вярвате на прокуратурата, не трябва да вярвате и на съда. Реакциите след предсрочното освобождаване на Джок Полфрийман в никакъв случай не са неочаквани. И не трябва да виним хората, които се възмущават от факта, че австралийският гражданин, се кани да отпътува от България като свободен човек.
В основата на това възмущение е недоверието, което мнозинството от нашето общество изпитва към институциите. Когато няма доверие, всяко решение буни крайни емоции, които също могат да се моделират и насочват в една или друга посока. В случая тези емоции се насочват в атака срещу съдебния състав, взел това решение и окомплектоването на всички, с които системата иска да се саморазправи, за да продължи да скърца и ражда още повече недоверие.
Това е дяволски и порочен кръг, който ще разтресе устоите на държавата още по-силно. Отворихме „килията на Пандора”. С атаката срещу този съдебен състав става ясно, че може да бъде атакуван всеки съдебен състав. И в този смисъл аз не мога да разбера защо тримата съдии взели това решение не говорят с обществото вече повече от седмица, а оставят други хора да говорят от тяхно име или срещу тях.
В крайна сметка, всичко има граници. И съдиите прилагат законите, които са писани от депутатите в парламента. Същите текстове заради, които не един и двама убийци убиваха и искаха съкратено производство, за да са на свобода след 20 години. Същите текстове, които дори не могат да уредят въпроса с обезщетенията на стотици семейства, които са били очерняни след тежки престъпления.
Защото сега Джок Полфрийман ще си замине за Австралия и никой няма да може да го принуди да изплати стотиците хиляди, които българският съд присъди да изплати на родителите на Андрей Монов. И точно тук е поредното правно несъвършенство. Тази дискусия дали Джок Полфрийман може да напусне България трябва да започне едва, след като той започне да изплаща парите, които съдът е присъдил.
В този случай организациите, които защитаваха правата му могат да направят кампания, която да набира пари за обезщетението на господин Полфрийман. Могат дори да се включат и австралийските власти, които толкова бързо са му подготвили документи за самоличност.
И сега виждаме как хората, които трябва да поправят тези текстове сочат с пръст съдии, при положение, че те са направили това, което законодателят е написал и приел? Каква прекрасна предизборна стратегия. И колко още разделение и недоверие.