На фона на всичко, което се случва през седмицата ръководителите на двете големи вериги за детски играчки се сблъскаха челно по темата "коя верига благодарение на коя партия е продала повече играчки" и "кой коя верига е искал да купи". 

И наистина, на фона на този скандал, представете си България като щанд за играчки. Има кукли и малки куклички, фигури и малки фигурки, Барби и Кен, Бен Тен, има и Бен без тен Бентен, защото са му пратили НАП. 

Има и семейни игри - за всички възрасти. "Монополи", в която едни чичковци са банката, други хвърлят заровете, а трети купуват и продават под масата, докато затвора си седи празен, въпреки заканите на Пес патрула. До "Монополито" е "Не се сърди човечето", в което пионки от различни цветове обикалят по полето, катерят се една върху друга и имитират дебати за нова конституция.

Другите човечета пък разсърдени и техните фигурки не участват, въпреки че и на тях им се хвърлят заровете.

Да няма включен бебефон в дома на премиера? И да е така, засега разбираме, че той е без видео, от старите, а само със звук. Ето го и него яхнал пръчка, която отдавна се превърна в джип, а на площада името му предизвиква олелия. А ние безмълвни като тарите приятели от "Телетъбис", докато стражари и апаши сменят местата си.  

Ех, какви детски имаше на времето. Сегашните са едни бързи, едни нарисувани на две на три и моят 36-годишен ум не може да ги побере. Преди героят, който хващаше лошите, беше джобен и викаше "Джеронимо". Инчхай носеше бомбе, а не каскет. Барни Ръбъл беше просто съсед на Фред, а Мая си беше обикновена пчеличка.  

Детството не навсякъде е еднакво. Един от националните спортове в Афганистан изглежда доста зловещо. "Бузкаши" се играе вече шест века. Когато го гледаш отстрани, първоначално си убеден, че наблюдаваш поло. Играчите са възседнали здрави коне, но когато се загледаш осъзнаваш, че те не гонят топка, а се борят за тялото на обезглавен козел или теле. Един мач се превръща в истинска кървава баня, в която хора и коне се блъскат, за да вкарат гол с тялото на мървото животно в малка дупка в двата края на игрището. Най-добрите играчи са идоли за хиляди деца. "В Афганистан има много деца, но малко детство", казва години по-късно писателят Халед Хосейни.

В този смисъл, нямам съмнение, че ние сме щастливци. Пораснахме в мирно време в красива страна. Но съзряването на моето поколение беше свързано с преждевременно скъсване с детството. Нещо като "Бузкаши", в някакъв мек, Балкански, вариант и без мъртви животни. Родителите бяха заети да градят ранната демокрация, която им отмъщаваше с периодично ограбване на държавата, стопяване на парите им, маргинализиране на професии и надежда за по-добър живот на техните деца.

Някои от децата заминаха. Без тях и техните преводи много възрастни хора са изгубени.

Сега децата мислят за своите деца. И не искат да са играчки, защото животът не е игра. А и не е време за игри. Не мислите ли?