На днешния празник въпросът е как изглежда днес някогашната граница между Княжество България и Източна Румелия. Кои граници паднаха за българите след Съединението и кои изостанаха?
Българи, останали на север, на запад и на юг от страната ни разказват какво мислят за големия празник, днес останали извън пределите на държавата ни.
Днес този път е осеян с дупки и по него не стъпва човешки крак. Някога, преди 141 години, по него са минавали търговците от София към Истанбул и обратно.
Свързана новина
Сега реката под този мост е пресъхнала. Тогава тя е била граница между две държави — Княжество България и Източна Румелия. Река Ръжана.
Свободна България е стигала дотук, а на юг от реката оставали Ихтиман, Пловдив, Стара Загора, Сливен, Ямбол, Бургас, Хасково и земите около тях — в малка отделна страна, формално автономна, но под властта на султана, казва Станислав Владимиров, историк и председател на читалището в намиращия се на няколко километра град Вакарел.
„Ние се намираме на границата между Княжество България и Източна Румелия. Пътят е бил устроен, охраняван, имало е телеграф, охранителни кули, защото оттук са пътували посланически делегации, търговци, хазната, банковата и така нататък. Цялата гранична дейност — преминаване, паспортен контрол, обмитяване и така нататък — е извършвано във Вакарел от страна на Княжеството и в Ихтиман от страна на Източна Румелия“, казва Станислав Владимиров.
Сега във Вакарел няма следа от дървената сграда на митницата. Тогава обаче тя е била най-натоварената сред общо 12 митници между двете държави.
И като всяка граница, и тази привлякла бизнес и печалби — законни и незаконни, държавни и частни.
Свързана новина
„Големите търговци правят свои кантори. Устройват няколко митнически склада. Има създадени два хотела от самоковци, братя Сребърникови. Хотелите във Вакарел предлагат легла с чаршафи, защото е имало и ханове, но в хановете спането е с дрехите. Спиш в общата стая. В салоните на хотелите е имало грамофони“, разказва Станислав Владимиров.
По думите му е имало и контрабандно преминаване.
„Имаше още живи хора, които казваха, че цената на животните в Ихтиман беше по-скъпа, отколкото в София, и по техните селски пътища и пътеки се е извършило преминаване. Контрабандно преминаване. На по-евтини животни. За да продадат оттук по-скъпо. И като избегнат и митническите сборове. И донякъде, на сегашния термин, каналджийство тогава също е имало, защото хората по някакъв начин са гледали да заобикалят митницата, границата. Но все пак трябва да се отчете, че това е граница, която разделя живото месо на отечеството“, казва историкът.
Затова и мнозинството българи и от двете страни се радват, когато на 6 септември 1885 г. тази граница пада. Какво обаче се случва с онези българи, чиито земи остават извън пределите на страната ни?
Такива има на запад, на север и на юг. След Първата световна война например победената България отстъпва Босилеград и Цариброд на Сърбия. Българите, останали тук, и до днес не са преживели своето Съединение.
Свързана новина
„При нас не се споменава този празник. Нямаме го в спомени, не се приказва в държавата. Особено, че е свързано с друго нещо, което не е един приятен момент в отношенията между България и Сърбия. Тогава беше и войната на Сливница“, казва Симеон Васов, лекар от Западните покрайнини.
Симеон и синът му Александър живеят във ферма край Цариброд, днешен Димитровград, само на десетина километра отвъд българската граница при Калотина. И са успели да намерят своя смисъл в Съединението.
„Обединена България има, как да кажа, има сила, има влиятелност. Колкото по-респектирана от международната общност, толкова и по-силна подкрепа на населението, което се намира в момента вън от България“, казва Александър Васов, фермер от Западните покрайнини.
„Всъщност ние чувстваме България като отечество, като национален културен център, като едно голямо влияние на нашите животи в смисъл икономически, културен, образователен. Най-големият град до Димитровград е София на 65 км, но съществува едно голямо но, а това е границата, която ни разделяше много“, казва още Александър.
Симеон Васов помни границата още преди 1948 година.
Свързана новина
„Аз помня границата още преди 1948 година. Границата се минаваше свободно по това време, понеже майка ми е от село Върдловци в България, а татко ми е оттук, от Сърбия. И границата сме минавали свободно на едната или другата страна. Все до 1948 година, след това границата се затвори напълно. Викаше се „желязна граница“, не се минаваше, никой не е смял ни да помисли, ни да говори за граница“, разказва той.
„Сега вече не е така и смятам, че сега е много по-отворена, много хора от град Цариброд работят в България, така че връзките са много по-динамични и много по-силни“, казва Александър Васов.
Сега над 1500 жители на района работят в България, казва Александър. Много хора тук говорят български — изучавали са го и в училище като част от политиката на бивша многонационална Югославия.
Не такава обаче е била политиката в земите на българите, останали в днешна Северна Македония. След Освобождението Берлинският договор оставя Македония в Османската империя, а след Балканските войни тя попада под сръбска власт.
По-късно става част от социалистическа Югославия, а през 1991 г. — отделна независима държава. Никола Попилиев е роден в градчето Богданци край Гевгелия и е сред хората с българско самосъзнание в Северна Македония.
„90-те години, когато се разпадаше комунизмът в Македония, най-малко половината хора знаеха, че сме българи или че произхождаме от българи. Най-малко половината. Но днес не е така. Днес най-омразната нация в Македония е България, най-любима е Сърбия“, казва Никола Попилиев.
Свързана новина
„Защото Македония е под огромно влияние на югославско-сръбските структури, които са били инсталирани в 45-годишен период и които не са изчезнали след 90-та година. Но, за съжаление, българският политически елит, който е в голяма част под руско влияние, е активен съучастник на тази дебългаризация в Македония, защото, изпълнявайки руската политика на Балканите, те съдействат на Сърбия“, казва той.
Никола Попилиев коментира и темата за българските гражданства.
„От Македония има разумни хора. Те не можат да намерят екзистенция, търсят в голяма мера български гражданства от економски нужди и това е вярно. Но за съжаление и в тая работа има много девиации. Много хора, които не заслужават български гражданства, са го получили, а ежедневно псуят България, пишат постове“, казва той.
„За мен лично Съединението е едно от най-великите събития в българската история. Но, за съжаление, в македонската общност сега, актуалната, дето е, съвременната, то нямат някои съзнания за този празник. Но българските семейства, които спазват традицията и с българско самочувствие, както е моето семейство, примерно било, много са наясно с този празник“, казва Никола Попилиев.
От тази арена на разногласия разказът се мести в един много по-спокоен район на жители с български корени — Северна Добруджа, която след Освобождението така и не се връща в третата българска държава.
Свързана новина
Великите сили я дават на Русия, която пък я отстъпва на Румъния, за да вземе Южна Бесарабия. А тук, в град Тулча и земите около него, са живели българи още от Средновековието. Голям остава броят им и през XIX век.
Лариса и Флорика са от севернодобруджанското село Вишина. Имат български корени и участват в състав по български народни танци.
„Ние сега не можем да говорим български. В семейството не са говорили на български с децата. Когато възрастните са искали да говорят помежду си така, че децата да не разбират, са говорили на български. Разбирате ли? Криели са. Знаем някои изрази от родителите си — „Добър вечер“, казва Лариса, потомка на българи от Северна Добруджа.
„Добър ден. Довиждане. Опитваме се да търсим стари традиции и песни, защото при нас тези на български език са се изгубили, но все пак се опитваме да намерим старите от нашия край, за да ги върнем отново в общността и да зарадваме възрастните хора, които все още знаят малко български“, казва Флорика.
Населението тук отдавна е смесено. Заселници има и от Бесарабия. През 1940 г. пък много българи от Северна Добруджа са преселени в България, а румънци от Южна — в Румъния.
Тази размяна разделя и семейството на Флорика — близките ѝ заминават за България, а баба ѝ остава тук, защото е омъжена за румънец.
„Сега се опитваме да учим с децата повече български изрази, за да можем да общуваме по-добре. Имаме приятели от България, при които ходим и участваме в различни конкурси и събития. Те също идват при нас. Така че си сътрудничим независимо дали има граница, или не, дали границата ни разделя, или не“, казва Лариса.
„Вишина е някаква смесица от култури — както добруджанска, така и българска, малко липованска, татарска, турска. Смесица от култури. Така че границата няма значение за нас“, добавя тя.
И разказът стига до българите, останали в днешна Гърция. Заради тях България след Балканската война си връща Западна Тракия с излаз на Бяло море. След Първата световна война обаче я губи.
Хиляди българи са изселени оттук в България в замяна на етнически гърци от страната ни. У нас се преместват и българите от Одринска Тракия, която още след Балканските войни остава в Турция.
Така старите българи отвъд граница рязко намаляват. Затова пък сега има нови, заселени в Гърция от десетилетия насам.
Свързана новина
Мими Ничева е директор на българското неделно училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Атина.
„Днес при нас се обучават около 250 деца. Вече имаме и следващо поколение — бивши наши ученици, които водят собствените си деца в българското училище“, казва Мими Ничева.
Историк по образование, Ничева отдава огромно значение на Съединението на България. Казва, че личната ѝ мисия днес е подобна — да премахва границите, но не физическите.
„Днес България и Гърция са част от Европейския съюз и Шенген и ние живеем в една съвсем различна Европа. Преминаваме границата свободно, учим, работим и създаваме семейства в различни европейски държави. Но физическите граници понякога се премахват по-лесно от границите в съзнанието. И точно тук виждам една от големите задачи на образованието“, казва Ничева.
„Нашата цел никога не е била да поставяме децата пред избор между България и Гърция. Напротив — искаме те да бъдат пълноценна част от обществото, в което живеят, но едновременно с това да знаят своя език, история и корени“, казва тя.
Различните съдби отвъд пределите на България сякаш търсят своето духовно Съединение и вярват, че днес границите не са това, което бяха.
Вярват, че и войните за физически територии са изгубили някогашното си значение. Много по-важни са границите в съзнанието ни. И тъкмо отвъд тях, сред някои хора, продължава да съществува една друга България — на езика, паметта и културата.
Изберете bTV Новините като ваш любим източник в Google
