Хуан Калдерон в „Роуминг“: Журналистът, станал президент на Колумбия, но не и популист

Хуан Мануел Сантос Калдерон беше два последователни мандата президент на Колумбия. Красива страна със сложна история и имидж, който беше белязан доста дълго време.

Латиноамериканският държавник даде ексклузивно интервю за „120 минути“ в навечерието на коронавирусната епидемия в Обединените арабски емирства.

От десетилетия имиджът на Колумбия е белязан. На територията й се създадоха някои от най-бруталните и влиятелни кокаинови организации в света, чийто приходи надхвърляха брутния вътрешен продукт на цели държави.

Имената на Ескобар, картелът „Меделин“ и братята Жилберто и Мигел от картела „Кали“ са свързани с тоталното подчиняване на кокаиновата наркоиндустрия на планетата, както и с овладяването на цялата държава.

През тези години един потомствен журналист си проправя път в сложния и опасен свят на родната си страна.

Той произхожда от знатен род. Братът на дядо му Едуардо Сантос Монтехо е президент на Колумбия в периода 1938 – 1942 г., както и основател на най-популярния колумбийски вестник „Ел Тиемпо“. Вестникът се управлява от баща му в продължение на половин век.  Така, въпреки образованието в Лондон и Харвард, Хуан Мануел Сантос не може да изостави бизнеса и журналистиката.

Господин президент, за мен е чест да се запознаем. Казвам Ви добре дошли в нашето предаване не само като президент на Колумбия в толкова ключово време, но и като бивш журналист и издател. Но Вие знаете, че не много успешни журналисти са станали успешни политици. Каква беше вашата тайна?
Първо, журналистите не трябва да се стремят да стават политици. Журналистиката и политиката трябва да вървят успоредно, но по конфронтационен начин. Журналистът трябва да е пазителят на обществото. Да посочва директно какво не е наред и кое трябва да се поправи. Да си журналист ти дава едно предимство, от което всеки политически лидер се нуждае – емпатията! Това е качеството да можеш да се поставяш на мястото на другия. Да разбираш притесненията, надеждите и объркването сред хората. Това е ключово качество, което журналистиката възпитава в твоя характер. Това е дарът, който получих от тази професия, за да продължа като държавен лидер. Да мога да разбирам и оценявам настроенията на обществото, чувствата на хората. Това е много, много важно.

След края на Втората световна война, Колумбия е разтърсена от партизанска война. Партизаните от марксистката организация ФАРК се сблъскват с армията на страната.

ФАРК е създадена като реакция срещу властта, която защитава интересите на богатите и репресира бедните. Целите на организацията са класически в духа на зараждащата се Студена война – национализация на производствата и индустрията, отхвърляне на чуждото влияние, особено това на американците, които експлоатират природните богатства на Колумбия. Но никой не предполага, че тази война ще надживее Студената война. Тя ще продължи повече от половин век и ще отнеме над 300 000 живота.  

През 2006 г. Мануел Сантос е назначен за министър на отбраната. Спокойният и дипломатичен мъж обаче действа твърдо още от самото начало. Повежда операции срещу ФАРК, при които е убит лидерът на организацията Раул Рейес.

Когато ставате министър на отбраната, имате много големи проблеми за решаване с  ФАРК и останалите партизански групи. Как избрахте подхода си към тях?
Ще ви кажа директно. Тоягата и моркова. Това беше моята стратегия. Ние можеше да сме много ефективни във военно отношение, но аз се опитвах винаги да хуманизирам крайния резултат. Казвах на войниците си: „Ние ще ги смажем, но не ги третирайте като врагове. Гледайте на тях като на противници“. Защото ние винаги се стремим да унищожаваме враговете, но противниците също са човешки същества и те се побеждават.

Точно това направихме. Ние уважавахме човешките права на населението, но и на противниците си. Това беше важно в дългосрочен план. Тогава дори и противниците ще те уважават повече и ще получиш по-голяма легитимност. И точно това се случи.

Колумбийската армия започна военните операция срещу тях, уважавайки техния живот. Да, знам звучи като парадокс и противоречие, но това е истината. Защото аз знаех, че каквото и да се случи на бойното поле, един ден ще седнем на масата на преговорите, за да се опитаме да сключим мир.

Броени месеци след края на военните операции, министърът на отбраната вече е най-популярното лице в страната. Логично, той печели с лекота президентските избори през 2010 г. И идва време за втората част от неговия план, който току-що обясни – след военните победи над ФАРК, масата за преговори вече е готова.

Мирът идва след четири години преговори. С него и Нобеловата награда за мир. Мануел Сантос никога не подлага под съмнение усилията си за мирно споразумение с ФАРК.

„Това е признание за 50 милиона колумбийци, които са истинските хора, които заслужават това признание. Особено жертвите на войната. В името на тези 50 милиона души, искам да изкажа тяхната благодарност и моята благодарност към норвежците и правителството на Норвегия. Защото през цялото време вие бяхте до нас във всяка крачка от този труден път“, казва по време на награждаването президентът.

Докато произнася тези думи, Мануел Сантос е в парадоксална ситуация. Президентът, който достигна до мира, удостоеният с Нобелова награда, няма политическо бъдеще. Неговият народ отхвърля мирното споразумение с ФАРК чрез референдум. Политическият рейтинг на Сантос се стопява, но той така и не променя позицията си. Две години след световното признание, и след два президентски мандата Мануел Сантос се сбогува с политиката. Неговата история показва как принципите понякога се превръщат в ахилесова пета за съвременните политици.      

Това, което ви носи Нобелова награда за мир, се оказва най-непопулярното решение в кариерата ви. Мисля си, че днес почти няма политици, които да предприемат непопулярни действия, които ще костват кариерата им, страхувайки се от загуба на популярност. Така се родиха популистите. Докато Вие не подходихте като популист. Аз мога да разбера това.
Точно това е основният проблем на днешната политическа среда в света. Държавните лидери не вземат решения с мисъл за дългосрочната перспектива. Те предпочитат да мислят краткосрочно. Затова популизмът днес стана правило, а не изключение. Ти трябва да си достатъчно смел и да имаш куража да вземеш непопулярни решения, които след години ще донесат по-добър живот на страната и на хората. Не трябва нито един лидер да губи този стремеж. Но реалността днес прави все по-трудно за управляващите да вземат подобни решения.

Така завършваме оттам откъдето и започнахме. Имиджът на Колумбия в момента. И тренда да се филмира живота на Ескобар, охраната му, сина му и кой ли още не.

Всички сме зрители на „Нетфликс“ и всички тези стрийминг платформи. Мисля си обаче, че вашият народ живя десетилетия наред с истинската драма от страданието на хора като Ескобар, картела „Кали“ и прочее. Интересно ми е как Вие лично приемате този филмов тренд за разказване на техния живот. Какво си мислите, докато гледате тези филми?
Знаете ли… Имаше огромна дискусия в Колумбия точно по този въпрос, който ми задавате в момента. Да позволим ли заснемането на тези филми, които показват какво се е случило в Колумбия, дори и с цената на голямо преувеличение на моменти.

Аз вярвам в свободата на изразяване и никога не съм бил съгласен някой да се опитва да контролира медиите. Аз съм бивш журналист и съм се борил за това и за мен няма голямо значение дали тези филми се превръщат в център на международните или националните медии. Според мен, те ни напомнят, че миналото не трябва да се повтаря. Ако ги погледнеш от положителната страна ще видиш, че те показват през какво е преминала Колумбия. И ние никога не трябва да позволяваме да се връщаме отново към миналото. И да се чувстваме горди с постигнатото от това ужасяващо минало.