Елена Вавилова – 20 години живот под чужда самоличност

Една жена в продължение на четвърт век живее с канадска и американска самоличност. Когато през 2010 г. Елена Вавилова и съпругът й са арестувани около разкриването на група от 10 руски шпиони, се оказва, че дори и децата на семейството не са предполагали, че родители им не са "типичните" американци.

– Много ми е приятно. Здравейте, Елена. Мислила ли сте някога, че ще се окажете в епицентъра на най-големия, един от най-големите, шпионски скандали на века?

– Знаете ли, никога не съм си и представяла, че в даден момент мога да се окажа в центъра на едно такова невероятно събитие като шпионски скандал. Защото работата на един разузнавач предполага да работим невидимо, скрито, никой не ни знае, всички ни смятат за най-обикновени хора. Най-важното е да се работи в такива условия. Така беше в продължение на много години. И изведнъж – най-неочаквано за нас - се разрази този скандал... Но в работата, която изпълнявахме, винаги съществува такъв риск. Аз обаче смятах това за невероятно и не очаквах изведнъж да попадна в центъра на такова събитие.

– В продължение на 20 години вие със съпругът ви живеете като обикновени граждани на САЩ и Канада в град Бостън. Каква беше целта на прикритието ви там?

– Работата на един разузнавач независимо от коя страна е – и искам да подчертая, че става дума не само за съветски или руски разузнавачи – е насочена към предоставяне на сведения от поверителен и секретен характер, които да са в услуга на вземането на правилните политически решения от ръководителите на съответната страна. Дейността ни целеше предотвратяване на възможни заплахи, тенденции, които съществуваха по времето, когато работехме ние от страна на САЩ и други западни страни, които работеха в противовес на Съветския съюз. В това се състоеше работата ни. Събиране на конфиденциална и секретна информация и своевременното й предаване на нашето ръководство. Заради това цялата ни работа и прикритието, или както го наричаме на наш професионален език "легендата", беше с цел животът ни в страната по пребиваване да бъде като на всички останали хора и възползвайки се от предимството да ни приемат за свои - да събираме тази информация.

– Двадесет години са наистина страшно много време. Имало ли е опасност в някой момент – от психологическа гледна точка - да объркате живота си под прикритие с истинската си цел?

– Разбира се, 20 години са достатъчно дълго време – и то общо взето в най-активните години от един човешки живот – бяхме много млади, когато започнахме по този път и след 20 години станахме по-зрели хора в чисто човешки план, а и естествено по-опитни в професионален. И знаете ли, нашата основна задача беше да събираме информация. Всичко останало предполагаше невъзможност да объркаме ролите си... Съзнателно бяхме избрали този път. А пък всичко останало – животът ни отстрани изглеждаше обикновен, което беше необходимо за прикриване на онова, с което се занимавахме в действителност. Знаете ли, работата на разузнавача прилича малко на работата на актьора. Трябва да изиграеш определена роля, защото без нея трудно можеш да постигнеш резултат, но тази роля през годините се превръща в твой втори живот и не бива да ги объркваш. Превръщаш се в човека, за когото се представяш. И актьорското ни майсторство беше важно, за да издържим дълги години на такова натоварване, както правилно отбелязахте вие - от психологическа гледна точка. В това число и фактът, че актьорът играе два-три часа на сцената и след това се превръща отново в обикновен човек, а ние не излизахме от роля дълго, дълго време.

– Вашата "героиня" Вера е родена в Томск, където ѝ е предложено да се присъедини към разузнавателните служби. Въпросът ми е колко време отнема на руските разузнавателни служби да създадат един перфектен обикновен американец?

– Зависи от конкретния човек... Но най-дълго време трябва за изучаване на чужд език. В нашия случай изучавахме два езика. В продължение на няколко години. Всичко останало зависи от това как напредва човек в обучението. Но естествено, за това е необходимо време.

– Разбирам. Един въпрос за вашия опит. Спомняте ли си първата сутрин, в която се събудихте с вашата нова самоличност?

– Разбира се. Нямаше такава рязка граница. Днес си един човек – от утре друг. Работи се постепенно. В началото се учиш да свикваш със звученето на името си. Когато го узнаеш – "ще се казваш еди как си". Откровено казано, на мен името не ми хареса веднага. Трудно за произнасяне, не много разпространено. Ако ме бяха питали, щях да си избера друго име. Но независимо от това си длъжен по определени причини да носиш точно това име и трябва да свикнеш с него. След това трябва да започнеш вече да се разделяш с онова, което е било дотогава. Започваш с изходящите данни – националност и прочее. Започваш да създаваш нов образ. В нашия случай трябваше да се измислят много неща. Да създадеш представа каква си била в детството, как са минали ученическите ти години, да имаш представа за семейството си. Всичко това се създава постепенно. Човекът е достатъчно гъвкаво същество. При нас нямаше такъв рязък преход от едно към друго същество. Постепенно ставаха нещата. И освен това с изучаването на езика започваш да усвояваш една култура, специфичен манталитет. Затова, когато станах канадка с английско име, вътрешно бях подготвена. Но – естествено - в началото трябва да си по-внимателен. Как се държиш. Непрекъснато да си напомняш коя си. Разбира се, в първите месеци е по-сложно. После човек свиква и всичко си идва на мястото.

– Един личен въпрос, много личен. Бракът ви с господин Безруков любовна история ли беше или част от прикритието ви?

– Много интересен въпрос. Отговорът е еднозначен - до момента, в който се съгласихме да постъпим в организацията и да се занимаваме с разузнаване, ние вече бяхме двойка. Влюбени бяхме един в друг. Срещнахме се като студенти. И се случи така, че първите ни крачки в професията на разузнавачи ги направихме заедно. Струва ми се даже, че работата като двойка укрепи още повече личните ни отношения. Може да се каже, че ги бетонира. Защото работехме и служехме на една и съща идея. Често се казва, че в отношенията между съпрузите не са необходими само чувства и страст, а трябва да има и уважение и приятелско отношение. И така в нашия случай ние бяхме двойка, която пренесе тези чувства през годините и изпитанията. И заради това смело мога да кажа, че това не беше прикритие, не беше измислена история.

– Двамата ви сина са родени в Америка. Те не са имали и представа, че родителите им не са американски граждани. Дори не сте говорили руски пред тях. Как е възможно това?

– Синовете ни се родиха в Канада, близо до Америка, но съзнателният си живот прекараха в САЩ и наистина се смятаха за канадци, които живеят в Америка. И в последвалите години се възприемаха за американци. Нямаха представа, че родителите им не са хората, за които се представят. Дори не можеха да се досетят, че имаме някакви други корени, но това беше необходимо. И го направихме съвсем съзнателно, когато решихме да имаме деца. Искахме семейството ни да бъде пълноценно, но не можехме да разкрием пред децата си своята най-голяма тайна, защото това би застрашило както нашата безопасност, така и безопасността на децата. Нямахме право да постъпим така. И децата ни нямаха никаква представа. Впрочем, знаеха малко и за Русия. Представата им беше изградена от филмите, които бяха гледали в САЩ. Представяте ли си американските филми как показват руснаците… Такъв беше образът им за тях. И макар че детството им беше спокойно и прекрасно, след това се наложи да се сблъскат с трудности.

– А как реагираха децата ви след събитията от 2010 година?

– За тях беше неимоверен шок. Изведнъж разбраха, че родителите им са руснаци. И не само руснаци по националност, ами и шпиони отгоре на това. Може да се каже, че светът се обърна надолу с главата за тях. Много сложно беше от психологическа гледна точка да разбереш ставащото и да осъзнаеш какво те е връхлетяло. В началото беше шок и недоумение. Смятаха, че е станала някаква грешка. Когато ни арестуваха и казаха, че сме руснаци. Те не можаха да го повярват. Мислеха, че ни смятат за някой друг. И едва след като стана ясно, че трябва да повярват на случващото се, започнаха да свикват с тази мисъл. За тях обаче това беше много сериозно изпитание. Напрежение от всички страни.

– Много важен въпрос. Десет години по-късно, имате ли обяснение какво е компрометирало прикритието ви в САЩ?

– Разбира се! Ние и тогава знаехме. Достатъчно бързо разбрахме, защото когато се запознахме с подробностите от нашето дело и не трябва да забравяме, че не бяхме само ние. Арестувана беше цяла група руски разузнавачи. Естествено разбрахме, че отделен разузнавач не може да се провали сам, защото когато човек работи професионално и отговорно, тоест, изпълнява всички мерки за безопасност, е много трудно да бъде разкрит. Такива случаи не съществуват. Основният проблем при провал на хората е предателството. Това стана в нашия случай. Всички ние, цялата ни група, беше предадена от един човек. Отначало разбрахме, че това е предателство. А след това, след няколко месеца, узнахме и кой е бил. Успешно бяхме работили много, много години. Но за съжаление, в резултат на едно предателство мрежата ни беше разкрита. И последва арест.

– Знаете ли каква е съдбата на този човек днес?

– За съжаление, не мога да кажа. Мисля, че никой не знае с точност. Появяват се разни слухове. Различни сведения. В медиите се появиха съобщения, че не е вече сред живите, после изведнъж се появи отново някъде. Много трудно е достоверно да се разбере какво става с този човек – жив ли е, не е ли. Мисля, че се възползва от определена защита от американските власти.

– След ареста ви очаквахте ли размяната? Защото в Москва сте кацнали в оранжев затворнически гащеризон.

– Да, за съжаление, не успяхме да се преоблечем. Всичко стана толкова бързо и неочаквано. Дойдох в Москва – и не само аз, бяхме още няколко души – облечени в униформите, с която бяхме в затвора. Всеки разузнавач е наясно за риска от провал и разобличаване... Лично аз бях вътрешно готова да прекарам дълги години в затвора, защото ни застрашаваше присъда с достатъчно дълъг срок. И затова не знаехме как ще се развият събитията. И когато разбрахме, че е договорена размяна, изпитахме невероятна радост и облекчение. На руски имаме такъв израз, че свой човек в беда не се оставя. И в нашият случай беше така. Страната ни не ни остави в беда. Ръководството ни освободи от дълъг престой в затвора.

– Един от най-обсъжданите въпроси. Не съм привърженик на конспирацията, но един от най-горещите въпроси в света е свързан с произхода на този COVID19. Разузнавателната общност ще намери ли някой ден отговор на въпроса за произхода му? В лаборатория ли е създаден той или от природата? И най-важният въпрос, ще го сподели ли тя пред света, ако има отговор на въпроса.

– Разбира се. Знаете ли, ще го кажа така. Разузнаването работи по заявка за конкретни факти. В каквато и да било ситуация, даден човек, който работи за разузнаването, е длъжен да търси конкретни факти, а не някакви си там предположения или теории. Затова, докато нямаме факти, е много трудно да се съгласим с това или онова конспиративно предположение. Смятам, че не само разузнаването, но и другите институции – и световни, и във всяка страна, не трябва да обръщат внимание на произхода на вируса, доколкото, разбира се, сме свидетели само на слухове. Това, което не бих желала обаче да стане, е да се използва дадена криза за търсене на стратегическо предимство. Забелязва се вече подобна тенденция. Някои страни започнаха да обвиняват друга страна, че е създала вируса, или че го е разпространила. Американците обвиняват китайците. Англичаните и те обвиняват китайците. Имаше и недоволство от страна на американците, че Русия уж била разпространявала някакви сведения. Такива опити за използване на ситуацията за политически цели според мен не трябва да има. Но ако една страна изведнъж се сдобие с достоверни сведения за произхода на вируса е нужно е да ги сподели. И ми се струва, че именно тук може да се положат усилия за обединение, за да се намери достоверен източник за произхода на вируса. С цел да се помогне за излизане от кризата. И за да не се повтори подобна ситуация в бъдеще...

– Ако ви се даде втора възможност, бихте ли избрала този живот отново?

– Да, убедено мога да кажа, че бих изживяла живота си такъв, какъвто е бил, без съжаление. Защото все пак смятам, че съм вършила нещо необходимо. И не само за страната си. Работила съм за запазване на паритета в света, паритет, който успяхме да удържим след Студената война. И досега съм на мнение, че за това заслуга имат разузнавателните служби. И съм щастлива, че успях да бъда полезна и да дам своя скромен принос към това дело.

– И накрая един много интересен за мен въпрос. Представете си, че сте в центъра на град Бостън като Трейси – Вие сте Трейси – и се разхождате по улицата. Внезапно някой се провиква зад гърба ви "Елена!". Как бихте реагирали?

– Обмисляли сме такива ситуации, естествено. Бяхме подготвени за тях... В случай, че някой ме извика по руското ми име, вариантите са два - или се правя, че не съм чула, не съм разбрала, или казвам, че човекът се е припознал. В зависимост от ситуацията – накратко казано, като вариант бих се обърнала и бих казала, че се е припознал. И бързо бих се отдалечила от мястото, за да разредя напрежението в такава ситуация. … Безусловно, това реално можеше да се случи.