Тази седмица станахме свидетели на два контраста, две крайности, които са много показателни за живота днес. В един и същи ден от новините научихме, че в София ще строят супер-компютър и че пет кучета убиха човек. За породен път.
Мислете за контрастите, за да осъзнаете колко голяма става ямата между власт и общество.
"Фолксваген" ще строи завод. А по улиците все още можеш да се разминеш с каруци. Ще вдигат небостъргач, а по магистралата се блъскаш в кон.
Партии искат да свалят ДДС-то на книги, лекарства и хляб, а други ще правят партийната субсидия по един лев. Ако ги слуша човек, всичко отдавна трябваше да е безплатно. А в същото време - ток и топло скачат. По сметките ще го усетите. Партиите пари си имат - като тези на държавите във война - имат и политическо, и военно крило. Тук само военното крило се нарича "корпоративно".
Ремонтираш една улица, разбиват се четири околни, откъдето започва да минава целият трафик. И така, колкото повече града се ремонтира, толкова повече се разбива.
Къщи за гости без гости. Уж народ индустриален, а пък с растеж, който ще догони европейските стандарти след има няма... 100 години. Няма нищо индустриално в страна с лоша демографска прогноза, в която работната сила намалява, а пенсионерите се увеличават.
Картините, които чертаят управляващи, а и на моменти опозиция в главите си, само показва как паралелната реалност е завладяла съзнанието им. Те толкова силно са потънали в нея, че я възприемат като истината. Само, че истина, създадена от тях. Твърдения, повтаряни от десетки приближени, които играят ролята на огледалото, след командата "Огледалце, огледалце, я кажи ми...". Те никога няма да кажат, че на арената на популизма е опасно и никога няма да признаят, че отдавна политиците не говорят за нуждата от големи реформи.
Сега живеем във фейсбук времената, в които е важно какво казваш, как го казваш и кой те снима.
Но да се върнем към началото на коментара. Ще повярвам, че България върви напред, когато кучета спрат да убиват хора. Когато не виждаме каруци по булевардите в големите градове. Когато една улица или площад не се ремонтира в продължение на години, през които на други места в света строят цели градове. Когато надеждата за добър живот не е търкане, а работа. И когато парламентът се реди с гласуване, а не с пасуване.
Най-много ме е страх, че и думите започнаха да губят своята стойност. Поне в тази реалност, която все по-често бъркаме с нормалност. Даже се чудех, има ли смисъл от този коментар?
