Музиката, която говори. Тази, която докосва всяка струна от човешката душа и оживява през емоциите. Чрез музиката, човек може да преоткрие една страна, един народ.
В търсене на най-добрите звуци, които да пресъздадат живота на хората от Черноморска Турция, авторите на филма на bTV "Като птиците" попадат на Георги Димитров - Чубри. Българин, който се е потопил напълно в културата на южната ни съседка. Чубри свири на канун - това е един от типичните инструменти за източните брегове на Черно море, в района на Турция, както и за дивите планински селца от Орду до Гюмушане. Георги Димитров - Чубри е музикант роден в София. Корените на семейството му, обаче са в Монтанска област. Никога не си е представял, че ще се занимава с музика, докато не се влюбва в звука на струнния инструмент - канун.
– Как ще опишете звука от канун? Какъв инструмент е това?
– Доста подобен е на арфата, но с малко по остър тон, което се дължи на това, че се използват перца. Един от най-характерните инструменти в музиката на целия близък изток, от Мароко до Иран. Най-често използваният инструмент за вокални практики. Доколкото знам, неговата роля в музиката е като на пианото в западната.
– За направата на този инструмент е необходим материал от седем вида дървета. В това ли е тайната му?
– Когато го погледне човек, е цяло произведение на изкуството. Наистина за различните части се използва различен вид дърво, отделно мостът стои върху животинска кожа и има система за интониране, съставена от метални "прагчета", "мандал" на турски, които дават възможност за микротонални деления на 1/12 от един тон.
Георги е самоук. Сам открива музиката на кануна. Но това не е единственият инструмент, който той овладява.
- Свирил съм на ирански сантур, доста е подобен, но се свири с палки, като цимбал, малко ней - турска тръстикова флейта, подобна на кавала, и отскоро се опитвам на йайли тамбур, друг турски инструмент който се свири с лък.
Свиря предимно традиционни мелодии и класически произведения, но творчески моменти има много, чрез формата ТАКСИМ, което е свободна импровизация върху основата на даден макам (гама). Това са моментите, когато музиката се лее свободно от сърцето ми.
Дарбата да опитомява звука, наследява от бабите си. Родът му е с корени от Плевенско.
- От баба ми и прабаба ми. Прабаба Тодорка е записала над 150 песни в БНР, но когато баба ми е била момиче чорбаджията на селото я е чул на пее в двора и е предложил да плати обучението ѝ в София, но майка ѝ отказва, трябвало да научи да бъде домакиня, не да шета по пътищата... Така, че когато аз открих музиката през последните години от живота ѝ, тя беше много доволна и ми казваше: "Чадо, мен не ме пуснаа, поне ти пошетай и свири.
Известен период от музикалната му кариера е свързан и с Истанбулското трио "МешкХане", от което е част до 2016 година.
- Със саксофониста Ян Ле Глаз се срещнахме в София и заедно с други музиканти създадохме проекта Соулфия, с който записахме един албум и направихме няколко концерта из страната. След това вече в Истанбул се срещнахме със Стюарт Диксън, перкусионист, и решихме да направим това трио, като концепцията беше нещо, което изумяваше повечето хора в Турция, а именно трима чужденци, които свирят тяхната музика. А за името, първо Мешк има много значения, но това което заехме е процесът на учене на музиката по метода слушане и повтаряне, майстор към ученик. И тримата бяхме там за това, да се учим от това прекрасно изкуство. И в случая МешкХане е "мястото където се случва Мешк". След 2016 аз се преместих в Барселона, а Ян и Стю живеят в Тулуза, всеки от нас има собствени проекти и нямаме много време да поддържаме групата жива от разстояние.
Описва времето, когато живее в Истанбул като най-прекрасния период в живота му, благодарение, на който открива своя път.
– Как бихте описали живота по истанбулските улици тогава и днес? Как се променя този град?
– Засега не мога да кажа, тъй като откакто съм в Барселона не съм ходил в Истанбул за повече от ден, но по онова време беше прекрасно. Представете си, Истиклял Джадеси, главната пешеходна улица е като пека от хора, и на всеки 30-40 метра музикална група. В момента, в който започнеш да свириш вече имаш публика от 50 до 150 души, които остават да слушат няколко парчета, купуват дискове, танцуват... Нещо, което не съм видял в никой друг град, а съм свирил по улиците на цяла Европа. Музиката е вибрация, и ние като хора с нашите усещания и чувства, нрави също вибрираме. Когато усещаш дадена музика в сърцето си се чувстваш по близък с хората които споделят тази вибрация.
От 2016 година Чубри живее в Барселона. Там среща голяма общност от млади и енергични музиканти, в която се припознава. Връща се в България веднъж годишно.
– Какво за Вас са границите?
– Изкуствени линии, които си противоречат с най-човешката черта, нещо което ни характеризира от хиляди години, миграцията...
– Какво е мястото на етно музиката в наши дни?
– В последните години интереса се е качил много, за което се радвам. Когато бях малък самата дума народна музика ми звучеше като нещо остаряло, останало в миналото, но сега се радвам да видя толкова много млади хора които се връщат към фолклора, и му придават ново, свежо звучене.
– Какво ви носи щастие? Как създавате щастие около себе си?
– Простите неща в живота, усмивките на хората най вече.
– Какъв е животът Ви сега?
– По-уседнал, семеен. От четири години живея с моята голяма любов, Гала, която е от Мексико и е влюбена в България, свири на саксофон, играе хора, прави шевици... В музикално отношение, работя с няколко проекта тук, включително в един проект на известен каталунски музикант Жорди Савай, Orpheus ХХI, с който съм имал достъп до по-реномирани сцени, например Парижката филхармония през 2019.
В момента Чубри търси ново, по-модерно звучене. Експериментира с различни дигитални ефекти и търси възможности за колаборации с артисти от електронната сцена. Готов е да прегърне всичко, което го очаква през 2023 с вдъхновение.
Документалният филм на bTV "Като птиците", в който могат да бъдат чути част от изпълненията на Георги Димитров - Чубри, ще се излъчи на 29.01.2023 г. (неделя) от 15:50 ч. в ефира на bTV.
