Наричат го майстор на документалния разказ и „златното момче“ на Би Би Си. И в това няма нищо случайно, защото режисьорското творчество на Шон Макалистър е част от златния фонд на британската документалистика.
Всяка от неговите ленти е не просто добър опит за запечатване на късове от времето в различни точки на света, а задълбочен социално-психологически анализ, пречупен през личните съдби на герои със силни характери. И този разрез на реализма неизменно минава през любовта на обикновените хора – онези, които се борят, оцелеят, притиснати между политически и лични конфликти. Така е и в новия филм на Макалистър – „Северна душа“, представен на 23-ия „София филм фест" (2019), заедно с предходната му творба „Сирийска любовна история“, снимана в продължение на пет години.
Разговорът с Шон Макалистър е за любимите му места в София и защо не би направил филм за България; за клишетата и какво е да те наричат „златната кокошка на Би Би Си“; за героите, историите, любовта и душата в документалните филми; защо не прави филми, които ще се гледат само от петима интелектуалци и защо не посяга към игралното кино; какво е да заминеш някъде като турист, а да те обявят за терорист; за уроците от това да бъдеш част от проекта „Европейска столица на културата“ и защо темата „Брекзит“ витае във въздуха...
- При предишно гостуване в София пребивавахте в хостел, сега сте в 5-звезден хотел? Важни ли са удобствата за мястото, на което се намирате?
- С голямо разочарование разбрах, че този хостел е затворил. Надявам се, че това не е завинаги. Харесва ми да спя и в 5-звезден хотел, харесва ми да спя и на земята.
- Открихте ли си някое ново любимо местенце в София?
- Току-що обядвах с хумус в едно страхотно заведение. Открито е преди месец, препоръчвам Ви го от сърце. (Изважда телефона си и показва снимки от мястото. – Бел.а.)
Много се впечатлих и от един портрет на Путин с коса на Тръмп, който видях на ул. „Шишман“.
Така или иначе, много харесах София, още когато бях тук за първи път, преди пет години. Мисля, че все още градът не е открит от чуждите туристи, не е оценен. А София е един скрит бисер. В много отношения ми напомня на Дамаск. Когато за първи път бях в Дамаск, през 2009, имаше някакъв чар и невинност.
Градът все още не е напълно превзет от капитализма, от големите международни вериги. Поне такова е моето усещане. Все още го няма гадното евро и цените не са чак толкова високи, въпреки че са се покачили значително.
- Това, което казвате за София, достатъчно вдъхновение ли е, за да се направи филм за града или за страната? И дали въобще Ви провокираме по някакъв начин?
- Откривам много чар тук, много добре си представям и бих искал да направя филм за София. Същото нещо мога да кажа за Рига, за Талин и за Ереван, където преподавах известно време. Проблемът е в това, че не виждам как британците биха се заинтересували от такъв филм. В този смисъл, надали бих могъл да си намеря финансиране, разпространение и публика. Последният път, когато британската публика се заинтригува от страна от Източна Европа, беше свързано с Румъния. Тогава границите се бяха отворили и в Обединеното кралство пристигаха страхотно много румънци. Британците, за съжаление, се интересуват само от водещите заглавия в новините, от клишетата. И за нещо друго просто не може да се намери публика.
- От думите Ви излиза, че британската публика е доста капризна, но кои са тези клишета, които я интересуват? И доколко се подава на тях?
- Аз имам късмета да бъда изключение и мога да си позволя да не се подчинявам на клишетата. Но все пак в работата си се старая да мисля какво би било интересно за широката публика. Старая се да правя филми, чиито теми са универсални човешки проблеми, а героите са съвсем реални – и хората могат да се идентифицират с тях. Без значение, дали правя филм за Сирия или за Япония, някой мой приятел от Северна Англия да може да го почувства и разбере.
- По Ваш адрес се употребява едно клише – че сте златната кокошка на Би Би Си, която едва ли не трябва да снася само златни яйца. Какво се случва, когато не успееш да оправдаеш очакванията на телевизията-работодател? И какво всъщност се очаква от „златната кокошка“ във Вашия случай?
- Моите филми не правят пари. Те обаче взимат награди. Малко по-сериозни са, вглеждат се малко по-дълбоко в действителността. Би Би Си прави продукции, които трябва да са максимално гледаеми, така че да могат да се конкурират с другите телевизии. Но трябва да има и един сегмент качествени филми, така че ако правителството им поиска сметка защо всичките им продукции са пълен боклук, те да посочат поне един филм, отличен с награди на фестивали заради своята задълбоченост и сериозност.
- Чувството за хумор с какво точно Ви помага в правенето на документални филми?
- Винаги си търся герои с чувство за хумор. Смятам, че във телевизионните филми няма достатъчно хумор, а той присъства навсякъде в живота. Просто режисьорите са малко скучни хора и не успяват да го видят и оценят. Освен това, ако ще прекарваш с някого цяла година, за да направиш документален филм, е хубаво той да има чувство за хумор, за да може да ви е забавно заедно.
- Обичате любовните истории. Те са често срещани във Вашите филми, въпреки че преди време споделихте, че според Вас хората не знаят какво е любов. Вие самият знаете ли какво е любов, какво е тя за Вас, дори само през погледа на историите, които разказвате?
- В любовта аз съм пълен провал, както много други мъже. Но аз интерпретирам любовта в един по-творчески аспект. Мисля, че ако хората се отнасяха с любов към това, което правят, щяхме да живеем в един много по-хубав свят.
- Казвате, че героите са много важен компонент във филмите. Какво се случва, когато знаете историята, но не намирате героя – отказвате се от филма или продължавате да търсите докрай?
- Да, точно така! Отказвам се. И това ми се е случвало няколко пъти. Например, бях в Дубай точно, когато се разрази финансовата криза и много исках да направя филм. Нещата се случваха, но не намирах подходящ герой и са отказах от филма. Същото стана и в Япония, а след това и в Гърция. В такива ситуации човек е изкушен просто да включи камерата и да започне да снима, но няма смисъл. Ако нямаш герой, нямаш душа, през която да разкажеш случващото се. Просто няма смисъл да се прави нещо като телевизионен монтаж.
- Документалното кино все повече започва да прилича на игрално. Няма ли опасност документалното кино да изчезне или пък да се направи някакъв огромен компромис с достоверността му?
- Трудно може да се определи кое точно е истинското документално кино. Много от авторите на игрално кино казват, че всъщност те са истинските документалисти. От друга страна, има малко дразнеща, претенциозно надменна догма на арт документалното кино. Много автори се опитват да правят някакво много художествено документално кино, в стил Тарковски, с едни много изпипани, красиви и нагласени кадри. Според друга догма самият режисьор трябва да е в кадър, да се чува неговия глас, да се снима от ръка и т.н. Аз не мисля, че документалното кино трябва да се затваря в такива догми.
Например, предишният ми филм „Сирийска любовна история“, който правих в продължение на пет години, не беше приет много добре по фестивалите – нито в Торонто, нито в Сънданс. Като цяло, моите филми не се приемат много добре по фестивалите. И причините за това са чисто естетически. Сега, новият ми филм се харесва на публиката, но не и на фестивалните селекционери. И не знам дали това е заради естетиката или защото има твърде много реплики, или изглежда твърде телевизионен. Това е един филм за обикновените трудещи се хора, който говори на тях и на техния език, и затова те го харесват. Това не е филм за петима интелектуалци, седнали в арткино някъде в Кьолн.
- Има ли отговори, които документалното кино като жанр не би могло да даде?
- Човек може да подхожда творчески в документалното кино, но все пак е ограничен от историята, която разказва и от героите, които си е избрал. Което в игралните филми не е точно така. Но ако си избрал интересна история и герои, и те успеят да се изявят добре пред камерата, документалното кино е по-доброто и казва повече от игралното.
- Страстта, с която говорите за документалното кино, изключва ли възможността някога да посегнете към игрален филм?
- Преди 10 години написах сценарий за игрален филм, което ми отне година и половина. Накрая, когато го написах, имах чувството, че съм изкачил връх. Бях стигнал до края и нямах нужда да заснема този филм просто, защото знаех финала.
В документалното кино до последно краят е неизвестен, до последно не знаеш истината, която ще откриваш с този филм. Приключваш снимките, започваш да монтираш и дори тогава не знаеш какво откриваш и какво показваш... Британският филмов фонд прояви интерес да се направи игрален филм по историята от „Северна душа“. Аз първоначално се съгласих, но през последните четири месеца много се колебая. И причината е същата – вече съм заснел документален, знам какво показва, знам извода. Но те може би имат право, че игралният филм би стигнал до по-широка публика.
- Май не само че не ви се занимава с игрално кино, но и нямате голямо желание да го гледате?
- (Смее се – бел.а.) Обичам игрални филми, които са заснети като документални. Например, във Великобритания харесвам Майк Лий и Кен Лоуч. Ако говорим за „Оскари“, харесвам по-скоро тези, които са в категорията на чуждоезиковите заглавия. В самолета се опитах да гледам „Зелената книга“ и си казах „Каква е тази глупост?“. Не мога да повярвам, че този филм е спечелил „Оскар“. Същото важи и за „Рома“, който започва с 3-минутен кадър на падащи капки върху стъкло. Какви за тези глупости? Това е негледаемо! От друга страна, много ми хареса „Капернаум“ – филма за Ливан, но там режисьорката (Наадин Лабаки – бел.а.) наистина е работила като в документално кино. Имала е сценарий, но е снимала на открито, на истински локации, с истински хора, отклонявала се е от сценария, заснет e 500-часов материал, има 12-часова режисьорска версия.
- Около Вашата „Сирийска любовна история“ има не по-малко впечатляващи истории. Отивате да снимате като турист, а сте обявен за терорист... Струва ли си удоволствието, цената, емоциите?
- Чувствам се удовлетворен и смятам, че си заслужаваше. А в рамките на тези пет години в моя живот се случиха драматични събития, междувременно заснех и филм за Йемен. През цялото време обаче бях свързан с моите герои в Сирия. Те са мои приятели и аз наистина исках да им помогна. Една от причините филмът да е толкова искрен и сцените да са толкова въздействащи е, че тези хора в един момент се бяха отчаяли и не вярваха, че аз ще направя филм. За тях бях просто луд, който от време на време се появява с една камера. А и самият аз не мога да кажа, че съм имал някакъв много ясен проект. Разбира се, бях отдаден на тези хора, но не знаех дали филмът ще стане. Щастлива случайност беше, че след четвъртата година успях да привлека Би Би Си, но това се случи само защото стана кризата с бежанците. Първоначално, филмът беше поръчан за Би Би Си 4 – малък документален канал, който се гледа от общо 200 човека. След това беше прехвърлен към Би Би Си 1 – голям канал. И така успяха да го видят много хора, а и съдбата на семейството беше добра – то успя да стигне до Франция. За съжаление, филмът не беше селектиран от големите фестивали в Щатите.
- Това едва ли Ви е изненадало...
- Ами, всъщност, изненада ме, защото това беше първият филм за Сирия. Освен това, има някакво клише, че филмите за жени трябва да се правят от жени, филмите за Сирия – от сирийци, и т.н. Това ми се струва пълна глупост. В този смисъл, хората, които работят в Би Би Си, са завършили Кембридж и Оскфорд, така че не би трябвало да имат право да се изказват за какво и да било, защото нямат нищо общо с обикновените хора въобще.
- Родният Ви град Хъл беше столица на културата през 2017 г., така както е Пловдив през 2019-а. Откриването на събитията у нас започна със скандал, след това се появиха и други скандални новини. Като човек, който е бил част от организацията в Хъл и художествен ръководител на тамошното откриване, бихте ли дал съвет към колегите си в Пловдив.
- Големият проблем там беше, че Хъл е един малък, забравен от Бога град, който изведнъж става столица на културата. И всички местни артисти се надяваха да получат нещо от това. Само че целта на подобно събитие е не всеки местен артист да получи по едно парченце от баницата. Ние имахме бюджет от 35 милиона лири, събрани от местния бизнес и с малка помощ от правителството. За всеки ден от тази година имаше различни културни събития в града. А във всеки от четирите сезона – по 2-3 големи културни събития със световни знаменитости. В Хъл стана така, че местните артисти бяха пренебрегнати от програмата. Затова съветът ми е да се съчетават нещата. От една страна, местните артисти да получат шанс за изява, а не просто да им се раздадат едни пари. Все пак, трябва да дойдат и големите имена отвън, които да донесат вдъхновение и енергия на този град. При всички положения, каквото и да направите, все ще е грешно.
- А изводи направихте ли си след това?
- Въпросът е какви цели си поставяме с културната столица на Европа. Някои хора наричат това „търговска столица на годината“, тъй като не се цели развитие на културата, а на икономиката в един западнал град. Истината е, че Хъл успя да се пораздвижи, откриха се нови бизнеси, има някаква надежда. Но остава фундаменталния въпрос с безработицата и бедността във Великобритания, което бе и основната причина да се гласува за излизане от ЕС. Това беше и моят въпрос, когато се заехме да правим Хъл културна столица – ако хората са бедни, какво постигаме с това? Тук е мястото да си зададем и друг фундаментален въпрос – какво е култура?
- Накрая, странно ли ще е, ако завършим този разговор – с един британец, и то документалист, без и дума да сме обелили за Брекзит?
- Щях да Ви питам защо няма въпрос за Брекзит...
- Може би е нарочно.
- Както и аз нарочно изрязах всичко, свързано с Брекзит от филма „Северна душа“. Интересно беше, че моят герой Стив е гласувал за Брекзит, а аз – против. Има една много силна сцена, когато по време на шоу Стив изпада в някакво откровение, хваща се за главата и казва: „Боже мой, какво направих?“. Изрязах този момент, въпреки че беше много силен, защото не исках да отблъсквам публика. Не исках хора, които принципно биха харесали филма, да бъдат отблъснати заради това, че се опитвам да им наложа някакво мое мнение за Брекзит. Затова просто оставих темата да витае във въздуха.
-
Любопитно 12 мин.Режисьорът на „Вечна красота“: Лили Иванова би се вписала перфектно в моя филм (СНИМКИ+ВИДЕО) -
Любопитно 8 мин.Саркастично за любовта с иранския режисьор Али Джаберансари (СНИМКИ+ВИДЕО) -
Любопитно 9 мин.Откровено за любовта с момичето, което удари шамар на Изабел Юпер и момчето, което я целуна
-
Любопитно 12 мин.Режисьорът на „Вечна красота“: Лили Иванова би се вписала перфектно в моя филм (СНИМКИ+ВИДЕО) -
Любопитно 8 мин.Саркастично за любовта с иранския режисьор Али Джаберансари (СНИМКИ+ВИДЕО) -
Любопитно 9 мин.Откровено за любовта с момичето, което удари шамар на Изабел Юпер и момчето, което я целуна
