„Сладка смърт“ има шанса да се превърне в едно от най-играните представления в афиша на театър „Възраждане“. Но не заради емигрантската тема или голата сцена в началото. Или защото част от действието се развива в ковчег. Не и защото хуморът е повече от черен.
Това е спектакъл, създаден от млади хора и насочен предимно към тях. Създаден, или по-скоро преживян и почти изстрадан от актьора с режисьорски дебют Димитър Илиев, и емоционално предаден и пресъздаден от колегите му на сцената – Румен Драганов и Петър Петров.
Оригиналното заглавие на текста от хърватския драматург Мате Матишич е „Цинцо и Маринко“, по имената на двамата главни герои. През 2005 г. Крикор Азарян поставя най-популярната у нас версия на пиесата под името „Умирай лесно“ с Тодор Колев и Валентин Танев. По-късно се играе под името „Емигрантска мечта“. Типично по балкански, Цинцо е побългарен на Цонко, но не и в прочита на Димитър Илиев.
Двама емигранти – поет и алкохолик, се опитват да надхитрят не просто системата на една чужда страна, а самата смърт. Пътят е един, но се оказва дълъг и безславен. Защото пътуването в ковчег не е пътуване в Ноев ковчег, а мечтата отива по дяволите, когато средствата за осъществяването й са на ръба.
„Сладка смърт“ е 55-минутен катарзис, белязан от цялата гама от чувства, които може да има в сърцето и съзнанието на един нещастен балкански субект. От най-чистото приятелство до най-долното предателство, и когато не знаеш дали си жив или умрял, защото в главата ти има само една цел – да вземеш пенсия, която да те освободи от задължението да работиш, за да живееш. Затова и тази смърт е сладка, и вероятно е мечтата на средностатистическия емигрант, тръгнал от Балканите.
Сценографията на „Сладка смърт“ е на Елис Вели, музиката е на Радослав Шуранов и Стефан Филипов.
Режисьорът Димитър Илиев разказва за работата си по „Сладка смърт“, за личния мотив да се обърне към тази пиеса и тази тема, за голата сцена, за близостта между публиката и актьорите, и за аромата на Радичков в този негов творчески прощъпулник. Като актьор Илиев е познат от „Гео“ и „Добри хора“ в Народния театър, и от „Онова нещо“ в „Сфумато“.
- Не е ли много зловеща тази пиеса за дебюта на един режисьор?
- Може и така да се каже. Но пиесата попадна при мен в един особен момент в моя живот. Междувременно, аз дълго време се бях затворил в библиотеката на Съюза на артистите и по цял ден четях пиеси. Вечерта, след като току-що я бях изчел, родителите ми споделиха, че искат да емигрират. И това стана като мой личен мотив да поставя този текст.
- Личният мотив предполага и лични послания...
- Ние правим опит да се завърнем към нашите корени, към нашата почва, към нашата пръст. И колкото и клиширано да звучи, почти непосилно е човек да избяга от нещо, което му е предопределено. Особено, когато има надиграване и надхитряване със смъртта. Това, както се вижда и в „Сладка смърт“, не води до особено удовлетворяващи резултати. Или с други думи, човек трябва си дава реална представа, че винаги има нещо, което е тук и до него, и може да е невидимо. Както казва Радичков – онова нещо, дето ти му виждаш само окото, а то тебе те вижда целия. Това също е в темата на спектакъла и ние го загатваме.
- Родителите Ви гледаха ли спектакъла?
- Да. И имаха сериозни очаквания, тъй като темата ги вълнува. Но мисля, че оправдах очакванията им. Още повече, че досега са ме гледали само като актьор.
- Тодор Колев и Валентин Танев изпълняват главните роли в същия спектакъл, но поставен от Крикор Азарян. Вие как избрахте актьорите?
- Петър Петров завърши при Иван Добчев тази година, а с Румен Драганов сме ученици на Маргарита Младенова. И Петър, и Румен имат огромна отговорност, и при всички случаи им е много трудно. Като възраст персонажите им са доста по-големи от тях, с много по-сериозни житейски натрупвания. Но мисля, че с времето, колкото повече уляга тази пиеса, тя толкова по-добра ще става.
- Напоследък доста се пее в българския театър. Вашите актьори защо пеят?
- За да се изпее песента, по начина, по който тя трябва да пасне драматургично, самите актьори трябва доста да са играли, да са стигнали до определено ниво. За втора среща с публиката гласовете им все още са притеснени и тепърва трябва да се разпяват по-активно.
- В четири от последните 10 театрални премиери има голота...
- Нашият образ тръгна от Бекет и майката, която ражда голото си новородено дете пред отворения гроб. Тази препратка към Бекет не е случайна, защото в началото на „Сладка смърт“ виждаме един човек на чисто, на голо, пред един ковчег, пред самата смърт. С голотата се излиза от всякаква зона на комфорт. Така, артистът получава много по-голям вътрешен заряд и знае, че прекрачва на голо и на чисто в пространството на сцената и на театъра – без дрехи, без скрупули, без задни мисли. И това е смисълът на цялата провокация в началото, и тя е по-скоро спрямо нас самите като творци да се хвърлим срещу материята.
- Предвид сцената на театър „Възраждане“, близостта на актьорите с публиката помага ли на спектакъла?
- По време на репетициите смятахме, че това ще е пречка. Защото всички ние, като екип, нямаме опита да бъдем по-рефлективни на по-малко пространство. Като току-що завършили театрални студенти, последните ни представления са били в зали с публика от по 300-400 човека. Превключването в по-малко пространство е доста трудно. Трябваше ни време да свикнем. Специално в това представление близостта помага, защото зрителят е все по-близо до случващото се. Получава се нещо като кинотеатър. На огромна сцена ефектът щеше да е далеч по-слаб.
