Сократ и пазач. Пазачът е Сократ, и Сократ е пазач. Кой е плагиатът?... Сократ, чист като дете. Сократ в теб. Сократ във всеки от нас...
Сократ и пазач в една мъжка раздумка, но не в онзи „дамски“ смисъл, а със силата на мъдростта и свещенодействието, оправдано във всяка една минута. „Последната нощ на Сократ“ в „Театър 199“ е театрален куиз, в който участниците се (само)изпитват един друг. Редят истина след истина и вървят към най-великия ден от живота на всеки от тях...
Страхът си тръгва по трети петли. И в тази последна нощ на страха се разрушава цивилизацията на решетките и на истината, която проблясва между тях. Има една малка подробност – хората са част от тази решетка. Те са живата ограда срещу страха и света, в който думата герой се изписва с удебелен шрифт и главни букви, и никой не се обижда на обръщението човек.
Разгледай онлайн нашите промоционални брошури
В спектакъла по текст на Стефан Цанев има твърде много болка. Сурови, мъжествени, болезнено реалистични, груби, вулгарни, цинични, но и надъхващи са думите на автора. Ивайло Христов (Сократ) сякаш всеки път играе себе си – толкова е добър. Атанас Атанасов, пазачът сноб, живее в „паронимна“ зависимост – перфиден и префинен едновременно.
Ирини Жамбонас „достатъчно“ женствена и свръхвойнствена, връхлита в словесния екшън между двамата мъже. С глас на дива котка, тя буквално скача в историята, след като... е изклала всички петли. С цялата сериозност на своята мисия, по ксантиповски , противна и мила, обичаща и отмъщаваща, нейното присъствие е безобразен дисонанс на съприкосновението ѝ с тези „идиоти-лъвове, вкопчени в смъртоносна битка“, за да решават „свръхвеликите проблеми на държавата, на света и на вселената“.
Тримата големи актьори са толкова убедителни в играенето си, че в някакъв момент текстът сякаш „потъва“ в техния талант. Можеш само да ги слушаш, или само да ги гледаш, или просто да потъваш в мислите си, представяйки си, че си в древна Атина. Затова и липсата на музика не е осезаема, поне през първите 40-50 минути.
Великата сила на иронията е спасение в „Последната нощ на Сократ“ – но не заради безобидните закачки с Омир, сравнен едва ли не с циганката, дето хвали. Не и заради разбирането за хармонично развита личност (вае, пие, пее, бие). Не и заради прозрението, че насила те „правят безсмъртен, като те убиват“...
Спасението е в кодовете, които пиесата задава, и изковава с безпогрешна точност днешната действителност – в държавата, в света и във вселената. За произхода на желанието да трепеш, за липсата на покаяние, за слабостта на великите сили, за опиата на войната и лудостта да се страхуваш, но и да нямаш страх от лошото.
Затова блещукащата в тъмнината чаша с отрова се явява като „прозорец“ към света – към живота, но и към смъртта като форма на живот. Затова е важно как гледаме към решетките, тоест към себе си, как се възприемаме и как лъкатушим, пишейки историята на собственото си съществуване. Защото, както казва Сократ на Цанев, Господ не пише, ние му измисляме думите...
„Последната нощ на Сократ“ е постановка на Съни Сънински. Сценографията е на Никола Тороманов, костюмите – на Ясмин Манделли, музиката – на Милен Кукошаров. С това заглавие от своя афиш, „Театър 199“ поставя кулминацията в отбелязването на своята 60-годишнина, а целият сезон е посветен на Анна Монова, директор на театъра (2007-2024).
Любопитно е, че първата премиера на пиесата от Стефан Цанев е на същата сцена, но през 1986 година. Режисьор е Николай Поляков, а в ролите са Васил Михайлов, Наум Шопов и Доротея Тончева.
Последвайте ни за още актуални новини в Google News Showcase
Последвайте btvnovinite.bg във VIBER
Последвайте btvnovinite.bg в INSTAGRAM
Последвайте btvnovinite.bg във FACEBOOK
Последвайте btvnovinite.bg в TIKTOK
