Виждали сме го сред публиката, понякога дори е „летял“ над нея – като истински шоумен. Чували сме го да пее, да говори на български по време на целия си концерт. И това го прави първата световна знаменитост, чиито поздрав на родна земя минава отвъд стандартните „Добър вечер“, „Как сте?“ и „Обичам ви“.
Свирил е пънк, поп, рок и брейк, от Майкъл Джексън, Принс, Led Zeppelin и Брус Спрингстийн, през Джанго Райнхарт, до Чайковски и Вивалди. Свирил е „на ухо" на свои почитатели, свирил е и пред майка си Дав Гарет, която го е гледала от първия ред в „Арена Армеец“. Той е сред малкото звезди, които все още си позволяват „лукса“ да слизат от сцената и да поемат на сто процента обичта на хората. Безрезервно е позволявал да бъде докосван, а не просто да докосва – с музиката, с цигулката, с цялата положителна енергия, топлина и страст, на която е способен...
На 5 март в зала 1 на НДК, Дейвид Гарет показа друго свое лице, което отдавна чакат – не само феновете му, а, може би, и музикантската общност. Изцяло класическа програма, без много светлини и никаква мултимедия, без никакъв контакт с аудиторията – освен стандартното обявяване на парчетата.
Естественото продължение на ръката му, както той нарича своята цигулка, поднесе неизбежния Вивалди, Камий Сен-Санс, Дворжак, Шуберт, Шуман и Глук. Но имаше и малко познати творби на почти неизвестни автори от последните два века – като Мануел Понсе, Фриц Крайслер, Габриел Форе, Йоахим Раф, Исак Албенис, Франк ван дер Хейден.
Последният бе един от двамата басисти до Гарет на сцената. Той дирижираше музикантите на Античния театър в Пловдив миналата година. А другият – Роджиер ван Вадберг, беше и на концерта през 2018 година. Сега го видяхме с неособено известен струнен инструмент, приличащ на китара без гриф.
„Класиката винаги е била моят дом“, казва Дейвид Гарет. И доказателството за това е, че негови учители са едни от най-авторитетните ментори в жанра – Айзък Стърн, Ида Хендел и Ицках Пърлман. Първите му записани албуми за Deutsche Grammophon са именно с произведения на Моцарт, Чайковски и всички Капризи на Паганини.
Въпреки по-„студения“ си и дистанциран вариант, Дейвид Гарет не спря да се усмихва, нито за миг. И да преживява удоволствието от музиката, със сияещото лице, което помним още от първото му идване в България. Така, почти нашега, почти като слънце, той отново успя да стопли вярната си публика в София. Тя пък, притихнала в сянката на неговата харизма, имаше почти сензационната възможност да го чуе напълно акустично – макар и само веднъж. Причината бе технически гаф. Докато бъде отстранен, Гарет просто хвана цигулката и засвири...
Програмата бе разнообразена и с няколко въпроса, зададени от публиката, които той получаваше на листче и отговаряше. Какво вижда, когато се погледне в огледалото? Какво е да свириш на толкова скъп инструмент? Някога мислил е да спре да свири? Отговорите бяха очаквани, но точно това превръща Гарет в нещо като идол на стотици хиляди хора по света – способността му да остава близък и предвидим. И в този конформизъм няма нищо лошо, защото той идва от взаимността на една доказала се през годините любов...
